– Добре ли си... Кажи? – пита Мисрад.
Уве се обръща и посочва Джими с едва овладяна ярост.
– Така ли се е изразила? Не е помолила Соня за помощ, защото сме си имали достатъчно проблеми, така ли?
Джими кима притеснено. Уве забожда поглед в снега, а гърдите му се надигат тежко под якето. Пита се как ли щеше да приеме Соня нещата, ако беше разбрала. Ами ако бе научила, че най-добрата ѝ приятелка не е помолила за помощ, защото Соня си имала „достатъчно проблеми“. Това щеше да разбие сърцето ѝ.
Понякога е трудно да се обясни защо някои хора неочаквано правят онова, което правят. Уве сигурно бе знаел открай време какво трябва да направи, на кого да помогне, преди да умре. Само че ние, хората, сме оптимисти, когато става въпрос за време, мислим си, че ще ни остане време за останалите. Ще имаме време, за да им кажем каквото трябва.
Време да се обърнем към тях.
Уве отново се обръща към Джими. Изражението му е мрачно.
– Две години ли каза?
Джими кима. Уве прочиства гърлото си. За пръв път не е сигурен.
– Мислех, че едва сега започва. Мислех, че... Мислех си, че имам повече време – мърмори той.
Джими, изглежда, се опитва да разбере на кого говори Уве. Уве вдига поглед.
– И сега ще дойдат да го отведат? Сериозно? Няма да има бюрократични дивотии, обжалване и разни подобни простотии. Напълно сигурен ли си?
Джими кима отново. Отваря уста, за да каже нещо, но Уве вече е тръгнал. Крачи между къщите като човек в уестърн, който се кани да отмъщава за несправедливостите. Завива при къщата в дъното, където се намира ремаркето, препречило пътя на бялата шкода; блъска вратата с такава сила, че е трудно да се определи дали тя ще се отвори, преди той да я разбие. Анита отваря уплашена. Уве влиза в антрето.
– Имаш ли документите от властите?
– Да, но аз мислех, че...
– Дай ми ги!
Като си припомня, Анита ще разкаже на съседите, че не е виждала Уве толкова разгневен от 1977 г., когато стана въпрос за сливане на „Сааб“ и „Волво“.
34
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И МОМЧЕТО
ОТ СЪСЕДНАТА КЪЩА
Уве е донесъл син пластмасов стол, за да го намести в снега и да седне на него. Тази работа може да отнеме известно време. Винаги става така, когато разказва на Соня нещо, което знае, че няма да ѝ хареса. Внимателно почиства снега от надгробния камък, за да се виждат добре.
За по-малко от четирийсет години какви ли не хора са минали през къщите в квартала. Къщата между тази на Уве и Руне беше собственост на тихи, шумни, любопитни, нетърпими и почти незабележими обитатели. Там живяха семейства, чиито тийнейджъри пикаеха на оградата, когато бяха пияни, семейства, които се опитваха да засадят без одобрение храсти в градината си, и семейства, на които им беше хрумнало, че искат да боядисат къщата си в розово. Ако имаше въпрос, по който Уве и Руне бяха единодушни, независимо колко силна бе враждата помежду им по онова време, той бе, че онези, които живеят в съседната къща, са пълни кретени.
В края на осемдесетте къщата купи човек, който беше нещо като управител на банка – „инвестиция“, чу го Уве да се хвали пред брокера. Той на свой ред даваше под наем къщата на сериозни наематели. Едно лято я даде на трима мъже, които направиха дързък опит да я превърнат в свободна зона за нашествие на наркомани, проститутки и криминални елементи. Партитата продължаваха денонощно, счупени стъкла от бирени бутилки бяха осеяли като конфети тясната алея между къщите, музиката дънеше толкова силно, че картините в хола на Соня и Уве падаха.
Уве отиде да сложи край на това безобразие и младежите му се изсмяха. Когато той отказа да си тръгне, единият го заплаши с нож. Когато Соня се опита да им набие разум в главите, те я нарекоха „парализирана дърта крава“. Същата вечер надуха музиката още по-силно и когато Анита в пълно отчаяние излезе и им се разкрещя, те я замериха с бутилка, която разби прозореца на хола им с Руне.
Тази идея очевидно беше съвсем лоша.
Уве веднага се замисли да отмъсти, като проучи финансовите дела на наемодателя им. Позвъни на адвокати, на данъчните, за да сложи край на отдаването на къщата под наем, и имаше намерение да упорства, дори ако се наложи да отнесе случая до „тъпия Върховен съд“, както се изрази пред Соня. Така и не му остана време да осъществи идеята си.
Късно една вечер видя Руне да върви към паркинга, стиснал в ръка ключовете от колата си. Когато се върна с найлонов плик, Уве нямаше представа какво има вътре. На следващия ден полицията дойде и отведе тримата младежи в белезници и ги обвини в притежание на огромно количество наркотици, които след анонимен сигнал били открити в бараката им за инструменти.