Уве и Руне бяха на улицата, когато това се случи. Погледите им се срещнаха. Уве се почеса по брадичката.
– Аз дори не знам откъде да купя наркотици – призна замислено той.
– На улицата зад гарата – уточни Руне, пъхнал ръце в джобовете. – Поне така съм чувал – добави той с доволна усмивка.
Уве кимна. Дълго стояха усмихнати.
– Колата добре ли върви? – попита най-сетне той.
– Като швейцарски часовник – усмихна се Руне.
След това поддържаха добри отношения цели два месеца. После, както трябваше да се предполага, се скараха отново,този път заради отоплителната система. Но пък дотогава беше хубаво, както бе казала Анита.
През следващите години наемателите идваха и си отиваха, а Уве и Руне търпяха и понасяха повечето. Перспективата може да окаже голямо влияние върху репутацията на хората.
Едно лято през деветдесетте в къщата се нанесе жена с дебеличко момченце на около девет, което Соня и Анита веднага харесаха. Бащата на момчето ги напуснал при раждането на малкия. Поне така научиха Соня и Анита. Як мъж на около четирийсет, конто сега живееше с тях, чийто дъх и двете жени по възможност се опитваха да избегнат, беше новата любов на майката. Радко се прибираше и Анита и Соня избягваха да задават прекадено много въпроси. Бяха решили, че момичето е открило в него качества, които те двете може би не разбират.
„Той се грижи за нас, знаете как е, не е лесно да си самотна майка“ – обясни тя с храбра усмивка и жените от двете съседни къщи повече нищо не попитаха.
Първия път, когато чуха крясъците на дебеловратия през стените, те си казаха, че всеки трябва да си гледа работата и дома. На втория път си казаха, че всички семейства се карат понякога и едва ли е нещо сериозно.
Когато обаче дебеловратият замина, Соня покани жената и момчето на кафе. Жената обясни с пресилен смях, че отворила вратата на шкафа прекалено рязко и така си направила синина. Вечерта Руне бе срещнал дебеловратия на паркинга. Личало му, че е пиян.
През следващите две вечери съседите чуха крясъци за пореден път, по пода падаха хвърлени вещи. Чуха как жената извика от болка, а след това и плача на деветгодишното момченце, което молеше мъжа да спре. Тогава Уве излезе и застана отвън. Руне вече го чакаше.
Бяха по средата на най-разгорещената си битка за власт в сдружението на живеещите. Не си бяха проговаряли повече от година. Сега обаче просто се спогледаха и се прибраха в къщите си, без да кажат и дума. Две минути по-късно се срещнаха облечени отвън. Звъннаха на звънеца; побойникът им се нахвърли в мига, в който отвори вратата, но първият удар на Уве попадна в носа му. Мъжът се олюля и падна, стана, грабна кухненски нож и се втурна към Уве. Така и не успя да се добере до него. Едрият юмрук на Руне го порази като дървен чук. Този Руне явно е бил голяма работа на младини. Бе неразумно човек да се изправя срещу юмруците му.
На следващия ден мъжът напусна къщата и никога повече не се върна. Младата жена остана да спи при Анита и Руне цели две седмици, преди да се осмели да се прибере отново у дома си заедно с момченцето. Тогава Руне и Уве отидоха в града, в банката, и вечерта Соня и Анита обясниха на младата жена, че може да приеме сумата или като подарък, или като заем, както предпочита. Обсъждане нямало да има. Ето как младата жена остана със сина си, дебелото момченце, което обичаше компютрите. Казваше се Джими.
Уве се навежда напред и поглежда сериозно надгробния камък.
– Все си мислех, че ще разполагам с повече време, за да направя... всичко.
Тя не отговаря.
– Знам как се чувстваш, когато създавам неприятности, Соня. Само че този път трябва да проявиш разбиране. Човек не може да набие разум в главите на тези хора.
Той свива показалец в дланта си. Надгробният камък остава на място, без да каже нищо, но Уве няма нужда от повече думи, за да разбере какво мисли тя. Тихият подход винаги е бил предпочитаният ѝ начин на действие, когато двамата се разправят за нещо. Независимо дали е жива, или мъртва.
На сутринта Уве се обади на социалната служба или както там се нарича. Позвъни от дома на Парване, защото вече нямаше телефон. Парване го посъветва да се държи „приятелски и да проявява разбиране". Не започна добре, защото след малко свързаха Уве с „отговорния служител“. Оказа се пушачът в бялата риза. Той веднага се загрижи за малката си шкода, все още паркирана в края на уличката пред дома на Руне и Анита. Уве можеше да започне преговорите, като подходи разумно и се извини, че е създал неудобство на пушача. Щеше да е много по-добре, отколкото да се разсъска: „Научихте ли се най-сетне да четете къде какво пише? Неграмотен тъпак!“.