Следващият ход на Уве бе да се опита да убеди човека, че не може да прати Руне в дом. Пушачът уведоми Уве, че „неграмотен тъпак“ е доста неподходящ подбор на думи, след като повдига такъв въпрос. Последва дълга размяна на обиди и от двете страни, преди Уве да заяви пределно ясно, че така няма да се получи. Никой не можел да се появи изневиделица и да извади човек от дома му и да го захвърли в някаква институция само защото спомените му давали отклонения. На тези думи мъжът отвърна студено, че заради състоянието, в което се намира, за Руне нямало значение къде ще бъде закаран. Уве избълва серия от обиди. Накрая мъжът в бялата риза каза нещо много глупаво.
– Вече е взето решение. Проучването отне две години. Не можеш да направиш нищо, Уве. Нищичко. Абсолютно нищо.
След тези думи затвори.
Уве погледна Парване. Погледна Патрик. Тресна мобилния на Парване върху масата в кухнята и избоботи, че имали нужда от нов план. „Незабавно!“ Парване го погледна с нещастен вид, но Патрик кимна веднага, сложи си обувките и изчезна навън. Сякаш бе чакал Уве да изрече точно тези думи. Пет минути по-късно за огромно неудовлетворение на Уве, той се върна с тъпия Андерш от съседната къща. След тях се бе помъкнал Джими.
– Този пък какво търси тук? – посочи Уве надувкото.
– Нали имаш нужда от план? – облещи се Патрик и кимна към надувкото, който имаше изключително самодоволен вид.
– Андерш е нашият план! – изстреля Джими.
Андерш огледа антрето. Очевидно се почувства неловко от изражението на Уве. Патрик и Джими го избутаха в хола.
– Хайде, кажи му! – настоя Патрик.
– Какво да ми каже?
– Добре, разбрах, че имаш проблеми със собственика на шкодата, нали? – започна Андерш и погледна нервно Патрик. Уве кимна нетърпеливо в очакване надувкото да продължи.
– Досега не съм ти казвал къде работя, нали? – продължи предпазливо Андерш.
Уве пъхна ръце в джобовете си. Застана по-спокойно. Тогава Андерш му каза. Дори Уве трябваше да признае, че възможността е чудесна.
– Къде криеш оная руса мацка... – започна той, след като Андерш приключи, но замълча, когато Парване го изрита по крака. – Гаджето си – поправи се той.
– А, разделихме се. Тя се изнесе – отвърна Андерш и погледна обувките си.
След това обясни, че очевидно тя се била разстроила, че Уве воюва с нея и с кучето ѝ. Само че възмущението ѝ било едно нищо в сравнение със състоянието, в което изпаднала, когато Андерш разбрал, че Уве нарекъл кучето ѝ „помияр“ и не сдържал усмивката си.
Стана така, че когато заклетият пушач се върна на улицата, придружен от полицай, който да нареди на Уве да освободи автомобила, и шкодата, и ремаркето бяха изчезнали. Уве стоеше пред къщата си, спокойно пъхнал ръце в джобовете, докато противникът му изгуби самообладание и не го заля с обиди. Уве твърдеше, че няма никаква представа какво е станало, но изтъкна приятелски, че тази работа нямаше да се случи, ако пушачът се бе съобразил със знака, че е забранено влизането на моторни превозни средства. Очевидно изпусна малката подробност, че Андерш бе собственик на фирма за извозване на автомобили и че един от паяците му е вдигнал шкодата по обяд, след което са я пуснали в кариера за чакъл на четирийсет километра извън града. Когато полицаят тактично попита дали Уве е видял нещо, Уве погледна човека с бялата риза право в очите и отговори:
– Не знам. Може и да съм забравил. На моята възраст човек започва да си губи ума.
Когато полицаят се огледа и попита защо Уве стои на улицата, след като няма нищо общо с изчезването на шкодата, Уве невинно сви рамене и погледна отново мъжа в бялата риза.
– Няма нищо интересно по телевизията.
От гняв лицето на пушача пребледня, докато накрая, ако това изобщо бе възможно, стана по-бяло от ризата. Мъжът хукна нанякъде, но преди това заяви, че „тази работа изобщо не била приключила“. Разбира се, че не беше. Час по-късно Анита отвори вратата на куриер, който ѝ предаде препоръчано писмо от общината. То бе подписано и в него се посочваше времето и датата на „прехвърлянето на пациента“.
Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.
– Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.
След това изравя старите измръзнали цветя от земята, насажда новите, изправя се, сгъва стола и тръгва към паркинга, докато мърмори нещо, което много наподобява на „в момента се води война, мама му стара“.