– Аз съм от местния вестник – представя се Лена, – и бих искала да ви задам няколко въпроса.
Мъжът в бялата риза я наблюдава дълго. След това се обръща към Уве. Двамата се гледат в мълчание. Лена, журналистката, вади папка с документи от чантата си. Тиква ги в ръцете му.
– Това са всички пациенти, за които вие и вашият отдел отговаряте през последните години. Всички хора като Руне, които са били отведени в дом против желанието на роднините им. Тук са и нередностите, които са се случвали в грижите за гериатрици – все случаи, които са били ваши. Тук са и случаите, в които правилата са били потъпквани и не са били следвани коректните процедури – заявява тя.
Казва го така, сякаш му връчва ключовете за кола, спечелена от лотарията. След това се усмихва.
– Като журналист съм забелязала, че първите, които нарушават правилата на бюрокрацията, са самите бюрократи.
Мъжът в бялата риза не благоволява да я погледне. Той не откъсва очи от Уве. Нито един от двамата не проговаря. Мъжът в бялата риза бавно стиска зъби.
Застаналият зад Уве Патрик прочиства гърлото си и изскача от къщата на патериците си, след което кима към документите в ръцете на мъжа.
– Освен това разполагаме с банковите ви извлечения от последните седем години. Имаме копия на всички билети за самолети и влакове, които са купувани с вашата карта, и хотелите, в които сте отсядали. И уебисторията на служебния ви компютър. И мейл кореспонденцията ви – както служебна, така и лична...
Мъжът плъзва очи от единия към другия. Стиснал е зъби толкова здраво, че лицето му е пребледняло.
– Не че има нещо, което искате да пазите в тайна – подсмихва се Лена.
– Не, разбира се – подкрепя я Патрик.
– Но да знаете...
– Когато започнат да ровят в нечие минало...
– Обикновено се намира нещичко, което човек иска да опази само за себе си – довършва Лена.
– Нещо, което предпочита да... забрави – изяснява Патрик и кима към хола, откъдето наднича Руне.
Там е включен телевизорът. Носи се аромат на прясно кафе. Патрик вдига една от патериците си и побутва купчината документи в ръцете на мъжа, а по ризата му полепва сняг.
– На ваше място бих си прегледал сърфинг историята в интернет – обяснява той.
След това всички се изправят срещу него. Анита и Парване, журналистката и Патрик, и Уве, Джими и Андерш, и мъжът в бялата риза, и тримата братя, мълчат за няколко секунди преди играчите на покер, които са заложили всичко, с което разполагат, да сложат картите си на масата.
Най-сетне след мълчанието, в което не се чува дори някой да си поеме дъх, мъжът в бялата риза започва да прехвърля бавно документите в ръцете си.
– Откъде взехте всичко това? – съска той и свива рамене близо до главата.
– От интерНЕТ! – изфучава Уве, рязко и гневно, и излиза от къщата на Руне и Анита, свил юмруци до бедрата.
Мъжът в бялата риза отново вдига поглед. Лена прочиства гърло и побутва купчинката.
– Може и да няма нищо незаконно в тези сведения, но редакторът ми със сигурност ще ги огледа внимателно, а на отделът ви ще бъдат нужни месеци, докато изтърпи процедурата по закон. Може и години да отнеме... – Тя поставя нежно ръка на рамото на човека. – Така че според мен най-лесно е за всички да ни оставите – шепне тя.
И тогава, за огромна изненада на Уве, дребният прави точно това. Обръща се и си тръгва, последван от тримата братя. Завива зад ъгъла и изчезва също както сенките, когато слънцето се изкачи високо в небето. Или като престъпниците в края на някоя история.
Лена кима доволно към Уве.
– Казах ти, че човек трябва да има сили, за да се пребори с журналист!
Уве пъха ръце в джобовете.
– Не забравяй какво ми обеща – ухилва се тя.
Уве пъшка.
– Между другото, ти прочете ли писмото, което ти изпратих?
Той клати глава.
– Прочети го! – настоява тя.
Уве отговаря с нещо като „да, добре“ или може би с гневна въздишка през носа. Така и не става ясно.
Когато Уве си тръгва от къщата час по-късно, той е провел тих, дълъг разговор с Руне. Двамата с Руне трябваше да обсъдят разни неща „без прекъсване“, обясни раздразнено той, преди да прати Парване, Анита и Патрик в кухнята.
Ако Анита не знаеше какво е състоянието на Руне, можеше да се закълне, че през следващите минути съпругът ѝ се изсмя няколко пъти.
36
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И УИСКИТО
На човек му е трудно да признае, че греши. Особено когато е грешал години наред.
Соня казваше, че Уве е признал грешката си един-единствен път през всичките години, откакто са се оженили, и това било в началото на осемдесетте, след като се е съгласил с нея за нещо, което по-късно се оказало грешно. Самият Уве твърдеше, че това е гадна лъжа. Беше признал единствено, че тя греши, но тя не го признаваше.