Влезе в стаята и застана до момиченцето. То вдигна поглед от компютъра с обичайното си кисело изражение, с което показваше, че не е очаровано от присъствието му. Когато обаче Уве остана на място, детето му посочи преобърната пластмасова кутия на пода. Уве седна върху нея. Момиченцето започна да му обяснява тихо, че играта е за строежа на къщи, а след това за създаването на градове от тези къщи.
– Харесвам къщите – прошепна детето.
Уве го погледна. То погледна него. Уве посочи екрана с пръст и остави огромен отпечатък, когато докосна празното място в града и попита какво ще стане, ако притисне това място. Детето премести курсора, натисна и компютърът в миг постави там къща. Уве гледаше подозрително. След това се намести удобно върху пластмасовата кутия и посочи друго празно място. Два часа и половина по-късно Парване пристигна и гневно заплаши, че ще изключи компютъра, ако не престанат на секундата.
Уве беше на прага и се канеше да си тръгва, когато седемгодишното подръпна внимателно ръкава на ризата му и посочи рисунката на стената до него.
– Това е твоята къща – прошепна тя, сякаш споделяше тайна.
Уве кимна. Тези две деца може и да не бяха напълно безполезни.
Оставя Парване на паркинга, пресича улицата, отваря стъклената вратата и влиза. Кафенето е празно. Духалката на тавана кашля, сякаш е задръстена от цигарен дим. Амел седи зад барплота в изцапана с петна риза и бърше чаши с бяла кърпа.
Набитото му тяло се е свило, сякаш току-що е изпуснал дъха си. По лицето му е изписана смесица от дълбока тъга и неутешим гняв, каквато единствено мъжете от неговото поколение и от неговата част на света са способни да изпитват. Уве остава на мястото си, в средата на заведението. Двамата мъже се наблюдават в продължение на около минута. Единият не е могъл да изхвърли хомосексуален от дома си, а другият не е могъл да не го направи. Накрая Уве кима мрачно и сяда на един от столовете на бара.
Скръства ръце и поглежда студено Амел.
– Няма да откажа уискито, ако предложението все още е в сила.
Гърдите на Амел се вдигат и отпускат няколко пъти под изцапаната риза. Отначало сякаш се колебае дали да не отвори уста, след това премисля. Довършва чашите в мълчание. Сгъва кърпата и я поставя до машината за кафе. Влиза в кухнята без да каже и дума. Връща се с две чаши и бутилка, буквите – непознати за Уве. Поставя ги на бара между тях.
Човек трудно признава когато сгреши. Особено когато е бъркал прекалено дълго време.
37
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И КУП КОПЕЛЕТА,
КОИТО СИ ВРАТ НОСОВЕТЕ
– Много се извинявам за това – просъсква гласът на Уве. Той избърсва снега от надгробния камък. – Нали знаеш как е. Хората вече нямат никакъв респект към личните граници. Намъкват се в къщата ти, без да чукат, и създават такава суматоха, че вече не можеш да седнеш на спокойствие дори в клозета – обяснява той, докато изравя измръзналите цветя от земята и притиска новите в снега.
Поглежда я, сякаш очаква тя да кимне в знак на съгласие. Тя, разбира се, не реагира. Котката сяда в снега до Уве, сякаш е напълно съгласна. Особено за онази част, че не можеш да отидеш на спокойствие до тоалетната.
Лена дойде на сутринта, за да остави един брой от вестника. Той беше на първа страница, типичният кисел дъртофел. Беше удържал на думата си и позволи да го интервюира. Нямаше обаче да се усмихва като магаре пред фотоапарата, каза го пределно ясно.
– Фантастично интервю – заяви гордо тя.
Уве не отговори, но това никак не я притесни. Тя му се стори нетърпелива и запристъпва на място, докато гледаше часовника си, сякаш бързаше.
– Няма да те задържам – измърмори Уве.
Вместо отговор тя, като че бе тийнейджърка, едва сдържа смеха си.
– Двамата с Андреш ще ходим да караме кънки на езерото!
При думите ѝ Уве кимна; реши, че с това разговорът е приключил, и затвори вратата. Пъхна вестника под изтривалката; щеше да попива снега и кишата, които внасяха котката и Мисрад.
Когато се върна в кухнята, зае се да почисти всички реклами и вестници, които Адриан беше оставил с пощата (Соня може и да беше успяла да научи негодника да чете Шекспир, но очевидно той не можеше да прочете надписа „Без реклами“).
На дъното на купчинката откри писмо от Лена, същото, което Адриан беше донесъл, когато звънна за пръв път на вратата на Уве.
Тогава момчето поне натисна звънеца – сега обаче просто влизаше и излизаше, сякаш живееше тук, негодуваше Уве, до– като поднасяше писмото към кухненската лампа, все едно проверяваше банкнота. След това посегна към нож от чекмеджето на масата. Соня побесняваше всеки път, когато той използваше кухненски нож, за да отвори писмо, вместо да посегне към специалния нож за хартия.