Трудно може да се прецени колко време бе чакал набитият човек пред къщата на Уве. Може би цялата сутрин. Имаше решителния вид на страж, с изпънат гръб, застанал някъде в полето, в пустошта. Сякаш бе издялан от яко дърво и минусовите температури не го притесняваха. Когато обаче Мисрад се приближи откъм ъгъла, набитият го видя и бързо се оживи.
– Здрасти! – започва той и се протяга, прехвърля тежестта си на първия крак.
– Здравей, татко! – измърморва Мисрад.
Същата вечер Уве похапва заедно с Парване и Патрик, докато баща и син разговарят за разочарованията, надеждите и мъжествеността на два различни езика в кухнята на Уве. Може би най-много внимание отделят на куража. На Соня щеше да ѝ хареса, Уве е сигурен. Той обаче се старае да не се усмихва чак толкова, че Парване да го забележи.
Преди Назанин да си легне, тя тиква лист в ръката на Уве, на който е написано „Покана за рожден ден“. Уве прочита написаното, сякаш е узаконен трансфер за правата на имот.
– Ясно. Значи ще искаш подаръци, нали? – сумти най-сетне той.
Тя свежда поглед към пода и клати глава.
– Не е нужно да купуваш каквото и да било. Искам само едно.
Уве сгъва поканата и я прибира в задния джоб на панталоните. След това малко властно притиска длани отстрани.
– Казвай.
– Мама каза, че било много скъпо, така че няма значение – заявява тя, без да вдига поглед, и отново клати глава.
Уве кима като стар конспиратор, като престъпник, който е дал знак на друг престъпник, че телефоните се подслушват. Двамата с момиченцето оглеждат коридора, за да проверят дали майка ѝ и баща ѝ не подслушват иззад ъгъла. После Уве се привежда напред и момиченцето оформя длани като фуния около устата си и зашепва на ухото му.
– Айпад.
Уве я поглежда така, сякаш е казала: „Ауиштчкдронт!“.
– Нещо като компютър е. На него има специални програми за чертаене. За деца – прошепва тя малко по-дръзко.
Очите ѝ заблестяват.
Уве познава тази реакция.
38
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
И КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА
Най-общо казано, съществуват два вида хора. Онези, които разбират колко полезни могат да бъдат белите кабели, и онези, които нямат представа. Джими е от първите. Той обича белите кабели. И белите телефони. И белите монитори с плод на гърба. Това е картинката, за която Уве доби представа, докато двамата пътуваха към града; Джими не спира да говори възторжено за разни неща, които би трябвало неудържимо да заинтересуват всеки нормален човек. Най-сетне Уве потъва в собствените си мисли, при което бърборенето на младия човек с наднормено тегло се превръща в нещо като глух съсък в ушите му.
Щом младият човек с трясък се намества на пасажерската седалка на сааба с огромен сандвич с горчица в ръка, на Уве очевидно му се приисква да не беше молил Джими за помощ. Става още по-зле, когато Джими безцелно тръгва да се мотае из магазина, „за да проверя някои нещица“.
Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши си го сам, убеждава се за пореден път Уве, когато се отправя сам към касиера. Едва когато изкрещява „на теб да не са ти направили лоботомия!?“ на младежа, който се опитва да му покаже какъв избор от лаптопи има в магазина, Джими се разбързва и му се притча на помощ. Само че не Уве, а продавачът има нужда от помощ.
– Заедно сме – кима Джими на продавача и го поглежда така, сякаш са се здрависали тайно и той е предал посланието: „Няма страшно, аз съм един от вас!“.
Продавачът си поема дълбоко дъх, за да се успокои, и сочи Уве.
– Опитвам се да му помогна, но...
– Опитваш се да ми пробуташ какви ли не простотии, това е истината! – изревава Уве в отговор, без да го остави да довърши, и го заплашва с нещо, което грабва от първия рафт.
Уве няма никаква представа какво е, но му прилича на електрически контакт, който спокойно може да метне по продавача, ако се наложи. Продавачът поглежда Джими, едното му око трепти – тъкмо реакцията, която Уве умее да предизвиква у хората, с които контактува. Случва се толкова често, че човек спокойно може да нарече синдром на негово име.
– Няма страшно, човече! – опитва се да каже любезно Джими.
– Опитвам се да му покажа макбук, а той ме пита каква кола карам – избухва продавачът и поглежда обидено клиентите.
– Напълно смислен въпрос – измърморва Уве и кима отсечено към Джими.
– Нямам кола! Защото не ми е необходима, освен това има много по-щадящи околната среда начини да се превозвам! – заявява продавачът с тон, който би излязъл от гърлото на човек, разтърсен от не овладян гняв, докато е във фетална поза.