Уве поглежда Джими и вдига ръце, сякаш това обяснява всичко.
– Няма начин да се разбереш с такъв човек – кима той и очевидно очаква веднага да бъде подкрепен. – А ти къде беше, мама му стара?
– Разглеждах мониторите – обяснява Джими.
– Монитор ли ще си купуваш? – пита Уве.
– Не – отвръща Джими и поглежда Уве така, сякаш въпросът е напълно откачен, както когато Соня питаше „Това пък какво общо има?“, ако Уве я питаше наистина ли има нужда от нов чифт обувки.
Продавачът се опитва да се обърне и да се изниже нанякъде, но Уве бързо поставя крак пред него, за да го спре.
– Къде си тръгнал? Не сме приключили.
Сега вече продавачът изглежда нещастен. Джими го потупва по гърба, за да го окуражи.
– Уве иска да погледне айпад, ще ни покажеш ли?
Продавачът поглежда мрачно Уве.
– Добре, но както се опитах да го попитам одеве, какъв модел иска? Шестнайсет, трийсет и два или шейсет и четири гигабайта?
Уве поглежда продавача, сякаш е избълвал случайна комбинация от букви.
– Има различни версии с различна памет – обяснява Джими на Уве, сякаш е преводач към Министерството на имиграцията.
– И се обзалагам, че всички струват куп пари – сумти в отговор Уве.
Джими кима с разбиране и се обръща към продавача.
– Според мен Уве иска да научи малко повече за разликата между моделите.
Продавачът пъшка.
– Нормален или 3G модел?
Джими се обръща към Уве.
– У дома ли ще се използва, или и навън?
Уве насочва пръст като полицейско фенерче към продавача.
– Виж какво! Искам тя да има най-хубавия! Ясно ли ти е?
Продавачът отстъпва нервно назад. Джими се ухилва и разтваря огромните си ръчища, сякаш се готви за гигантска прегръдка.
– Да кажем 3G, шейсет и четири гига, с всички екстри, които имате. Ще сложите ли и кабел?
Няколко минути по-късно Уве дръпва найлоново пликче с кутия от айпад от щанда и мърмори нещо като „седемхилядидеветстотинидеветдесетипет крони, а няма дори клавиатура!“, подир което продължава с „крадци“, „бандити“ и разни други обиди.
Ето как същата вечер Назанин получава айпад от Уве. И кабел с адаптер от Джими.
Парване стои в антрето, точно до вратата, и не е сигурна какво да прави с тази информация, затова накрая просто кима.
– Много хубаво... благодаря.
А Джими кима ентусиазирано.
– Имаш ли нещо за хапване?
Тя сочи към хола, който е пълен с хора. По средата на стаята се вижда торта за рожден ден с осем запалени свещи, към която якичкият младеж се устремява на мига. Момиченцето, което вече е на осем, стои в антрето и докосва айпада с изумление. Сякаш не може да повярва какво държи в ръце. Уве се навежда към него.
– Така се чувствах всеки път, когато купувах нов автомобил – доверява тихо той.
Детето се оглежда, за да е сигурно, че никой няма да го види, усмихва се и прегръща Уве.
– Благодаря, деденце! – прошепва то и хуква към стаята си.
Уве остава притихнал в антрето и притиска ключовете от дома си към мазолите на едната си длан. Патрик куцука с патериците си, за да догони осемгодишното. Очевидно тази вечер му е възложена най-неблагодарната задача: да убеди дъщеря си, че е по-забавно да е в рокличка и да яде торта с цял куп досадни възрастни, вместо да си стои в стаята, да слуша попмузика и да сваля приложения за новия си айпад. Уве стои в антрето все още с яке, забол празен поглед в пода поне десет минути.
– Добре ли си?
Гласът на Парване се носи нежно към него и сякаш го изтръгва от дълбок сън. Застанала е на прага на хола, обгърнала с ръце кръглия си като кош за пране корем. Уве вдига влажни очи.
– Да, да, разбира се, че съм добре.
– Няма ли да влезеш и да похапнеш торта?
– Не... не. Не обичам торта. Ще изляза да се поразходя с котката.
Големите очи на Парване го пронизват, както се случва все по-често напоследък, и той открива, че се чувства неудобно. Сякаш тя е изпълнена с мрачни предчувствия.
– Добре – примирява се най-сетне тя и гласът ѝ прозвучава убедено.–Утре ще имаме ли урок по кормуване? Ще ти звънна в осем.
Уве кима. Котката излиза в антрето. По мустаците ѝ са полепнали трохи от тортата.
– Приключи ли? – сумти Уве и когато котката е готова да потвърди, Уве поглежда Парване, прехвърля ключовете в ръка и се съгласява с тих глас:
– Добре. Значи утре в осем.
Гъстият зимен мрак е обгърнал всичко, когато Уве и котката излизат на тясната алея между къщите. Смехът и музиката от рождения ден се стелят като топъл килим между стените. На Соня щеше да ѝ хареса, мисли си Уве. Щеше да ѝ хареса какво става в квартала след пристигането на откачената бременна чужденка и напълно неуправляемото ѝ семейство. Щеше много да се смее. Господи, колко много липсва този смях на Уве.