Той тръгва към паркинга с котката. Проверява всичко с ритник. Подръпва вратите на гаражите. Обикаля паркинга за гости, след това се връща. Проверява и боклука. Тъкмо се връщат покрай къщите и бараката за инструменти на Уве, когато нещо се размърдва в края на улицата, до къщата на Парване и Патрик. Отначало Уве решава, че е някой от гостите, но забелязва, че фигурата се шмугва покрай бараката на тъмната къща на семейството, което рециклира. Доколкото знае, те са все още в Тайланд. Той присвива очи в мрака, за да е сигурен, че сенките не са го подпъгали, но не успява да види нищо. Тогава, тъкмо когато е готов да признае, че очите му не са каквито бяха едно време, фигурата се показва отново. Зад човека има още двама. След това чува как някой забива чук, обвит в изолирбанд, в прозорец. Така няма да се разнесе трясък. Уве знае много добре какво означава това, научил се е да го прави, докато работеше в железницата, когато разбиваха счупените прозорци, без да се порежат.
– Ей? Какво правите? – провиква се той в мрака. Фигурите до къщата застиват на място. Уве чува гласове.
– Ей, вие! – изревава той и хуква към тях.
Вижда как един пристъпва две крачки към него и чува друг да крещи. Уве ускорява ход и напада като таран. Времето му стига колкото да си помисли, че е трябвало да вземе нещо от бараката, за да може да се бие, но вече е твърде късно. С крайчеца на окото си забелязва една от фигурите да вади нещо дълго и тясно в ръка, затова решава, че най-напред ще трябва да удари този мръсник.
След това усеща пробождане в гърдите и отначало решава, че някой е успял да го нападне в гръб. Само че след това усеща второ пробождане. Най-лошото е, че някой го набожда на шиш от скалпа надолу и методично вкарва в него меч, докато острието не излиза от стъпалата. Уве се опитва да си поеме въздух, но въздухът не достига. Пада – както е устремен напред, просва се в снега. Усеща тъпа божа в бузата, когато се удря в леда, и разбира, че нещо стиска гърдите му, също като огромен, безжалостен юмрук. Както се смачква алуминиева кутия с ръка.
Уве чува как крадците тичат в снега и му е ясно какво чувстват. Няма представа колко секунди са минали, но болката в главата му, също като експлодираща дълга линия от флуоресцентни лампи, е непоносима. Иска да извика, но няма въздух в дробовете. Чува единствено далечния глас на Парване през оглушителното пулсиране на кръвта в ушите му. Долавя стъпки, когато тя се тьтри през снега към него, непропорционалното ѝ тяло се крепи на малките крачета. Последната мисъл на Уве, преди всичко да потъне в мрак, е, че я е накарал да обещае да не пуска линейката да минава по алеята между къщите.
Защото в квартала е забранено за моторни превозни средства.
39
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ
Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.
Хората все повтаряха, че Уве бил „изпълнен с горчивина“. А той просто не се хилеше непрекъснато. Нима това означаваше, че трябва да се отнасяме към него като към престъпник? Според Уве не беше така. Нещо у човека се разкъсва, когато трябва да погребе единствения себеподобен, който го е обичал. Няма достатъчно време, което да излекува подобна рана.
А времето е странна работа. Повечето от нас живеят за времето, което е пред нас. Дни, седмици, години. Един от най-болезнените моменти в живота на човек вероятно идва с прозрението, че сме достигнали възраст, когато има повече неща назад, към които да се обръщаме, отколкото напред. Когато времето вече не е пред нас, трябва да живеем за други неща. Може би за спомените. Заради слънчевите следобеди, когато можем да стиснем нечия ръка в своята. Заради уханието на цъфналите лехи. Заради неделите в някое кафене. Може би заради внуците. Човек намира начин да живее заради бъдещето на друг. Не че Уве умря, когато Соня го напусна. Той просто спря да живее.