Мъката е нещо странно.
Когато в болницата отказаха на Парване да придружи носилката на Уве в операционната, наложи се да се намесят и Патрик, и Джими, и Андерш, и Адриан, и Мисрад, и четирима братя, за да я задържат и да се предпазят от юмруците ѝ. Когато лекарят я предупреди да внимава, защото е бременна, и я накара да седне и да се успокои, Парване преобърна една от дървените пейки в чакалнята. Когато излезе друг лекар с безизразно лице и обясни, че трябва да се подготвят „за най-лошото“, тя изпищя пронизително и падна на пода като разбита порцеланова ваза. Зарови лице в ръцете си.
Любовта е странна. Завладява те изневиделица. Три и половина след полунощ е, когато една сестра идва при Парване, която е отказала да си тръгне от чакалнята. Косата ѝ е рошава, очите кръвясали, със засъхнали сълзи и размазал се грим. Когато влиза в малката стая в дъното на коридора, изглежда толкова немощна, че друга сестра се спуска напред и се опитва да спре Бременната да прекрачи прага. Парване се обляга на касата на вратата, поема си дълбоко дъх, усмихва се едва– едва на сестрата и я уверява, че е „съвсем добре“. Пристъпва в стаята и остава там за секунда, сякаш за пръв път тази нощ осъзнава важността на онова, което се случва.
След това отива до леглото и застава до него, а очите ѝ отново се пълнят със сълзи. Стиска с две ръце дланта на Уве и започва да я милва.
– Няма да умреш, докато съм тук, Уве – хлипа тя. – Да не си посмял. – Пръстите на Уве помръдват лекичко, тя ги стиска с две ръце и подпира чело на ръката му.
– Най-добре се успокой, жено! – прошепва с дрезгав глас Уве.
Тогава тя го перва по ръката. В този момент Уве разбира колко е мъдро да помълчиш известно време. Парване обаче остава с неговата ръка в своята, отпусната на стола, а в големите ѝ кафяви очи се е събрала смес от безпокойство, съчувствие и неподправен ужас. Тогава той вдига другата си ръка и я милва по косата. В носа му има тръбички, а гърдите му се надигат с усилие под завивката. Сякаш всяка глътка въздух, които поема, му причинява болка. Дъхът му свисти, когато заговаря.
– Нали не си позволила на онези идиоти да вкарат линейката в квартала?
Едва след четирийсет минути една от сестрите най-сетне се осмелява да влезе в стаята. След малко млад лекар с очила и пластмасови чехли, който поне според Уве прилича на човек с пръчка в задника, влиза в стаята и застава в унес до леглото. Поглежда лист хартия.
– Парр... ман? – срича той и поглежда разсеяно
Парване.
– Парване – поправя го тя.
Лекарят никак не се трогва.
– Вие сте посочена като най-близък роднина – заявява той и поглежда многозначително трийсеттодишната иранка на стола, а след това и мъжа в леглото, който очевидно е швед.
Тъй като нито един от двамата не прави усилие да обясни каква е връзката, а Парване побутва лекичко Уве и се киска „Аха, най-близък роднина, а?“, на което Уве отговаря с: „Що не вземеш да млъкнеш!“, лекарят въздиша и продължава.
– Уве има проблем със сърцето... – започва той с равен глас, след което изтърсва купища термини, които нито едно човешко същество с по-малко от десет години медицинско образование или напълно ненормално пристрастие към определени телевизионни сериали не би разбрало.
Когато Парване му отправя поглед, в който се таи дълга поредица от въпросителни и удивителни знаци, лекарят въздиша отново по типичния за лекарите с очила и пластмасови чехли и пръчка в задника начин, когато се сблъскат с хора, които дори не са имали благоприличието да завършат медицински институт, преди да дойдат в болницата.
– Сърцето му е твърде голямо – заявява троснато лекарят.
Парване го наблюдава дълго. Накрая поглежда изпитателно Уве. След това отново се обръща към лекаря, сякаш го чака да вдигне ръце, да защрака с пръсти и да извика: „Шегичка!“.
Тъй като той мълчи, тя избухва в смях. Първоначално е нещо като кашлица, след това звучи така, сякаш се опитва да задържи кихавица, и накрая се превръща в дълъг, задушлив кикот. Държи се за леглото, размахва ръце пред лицето си, сякаш си вее, за да се спре, но това не помага. Най-сетне кикотът преминава в гръмогласен смях, който избликва от корема ѝ, изскача от стаята и кара сестрите в коридора да надникнат и да попитат учудено: „Какво става?“.
– Виждате ли какво ми се налага да търпя? – съска уморено Уве към лекаря и вдига нагоре очи, докато Парване, обзета от истерия, заравя глава в една от възглавниците.
Лекарят изглежда така, сякаш никога не е бил на семинар за подобна ситуация, затова накрая прочиства шумно гърло и се опитва да тропне с крак, за да им напомни, че той е авторитетът тук. Не се получава, разбира се, но след много опити Парване се стяга, колкото да заговори.