– Сърцето на Уве било прекадено голямо. Ще умра.
– Аз съм тоя, който умира! – възразява Уве.
Парване клати глава и се усмихва сърдечно на лекаря.
– Това ли е всичко?
Лекарят затваря примирено папката.
– Ако си пие лекарствата, можем да контролираме нещата. Само че е трудно да се каже. Може да отнеме няколко месеца или няколко години.
Парване махва небрежно с ръка.
– А, не се тревожете. Уве изобщо го няма по умирането!
Уве я поглежда обидено, когато чува тези думи.
Четири дни по-късно Уве куцука през снега към дома си. От едната страна го подкрепя Парване, а от другата – Патрик. Патрик е с патерици, а Парване – с огромен корем. На такава подкрепа можеш да разчиташ, мисли си той. Не го казва; Парване едва не припадна от гняв, когато преди няколко минути Уве не и позволи да даде на заден със сааба между къщите.
„Знам, Уве! Добре! Знам! Ако го кажеш още един път, кълна се, че ще подпаля тъпия знак!“ – кресна му тя. Уве реши, че тази реакция е малко прекадена.
Снегът скърца под обувките му. Прозорците светят. Котката седи пред вратата и чака. На масата в кухнята са пръснати рисунки.
– Момичетата ги нарисуваха за теб – обяснява Парване и слага резервния ключ в кошничката до телефона.
Когато забелязва, че Уве чете посланието в долния край на една от рисунките, тя се чувства малко неловко.
– Те... извинявай, Уве, не се притеснявай за онова, което са написали! Знаеш ги какви са децата. Татко почина в Иран. Никога не са имали... нали се сещаш...
Уве не ѝ обръща никакво внимание, взема рисунката в едната си ръка и отива до шкафа.
– Могат да ме наричат както искат. Ти няма нужда да си вреш тъпия нос.
След това слага рисунките една до друга на вратата на хладилника. Онази, на която пише „На деденцето“, заема централно място. Парване се опитва да скрие усмивката си. Така и не успява.
– Престани да се хилиш, ами сложи кафе. Аз ще сваля кашони от тавана – мърмори Уве и куцука към стълбите.
И така, тази вечер Парване и момичетата му помагат да разтреби къщата. Опаковат всички вещи на Соня във вестници и внимателно прибират дрехите ѝ в кашоните. Спомен след спомен. В девет и половина, когато всичко е готово и момичетата са заспали на канапето на Уве с полепнало вестникарско мастило по пръстите и следи от шоколадов сладолед в ъгълчетата на устата им, Парване внезапно стиска ръката на Уве над лакътя с ненаситността на метална щипка. Когато Уве изохква, тя изръмжава „Шшт!“.
После се налага да се върнат в болницата.
Момче е.
ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ И ЕПИЛОГ. ЖИВОТЪТ Е НЕШО ИНТЕРЕСНО
Зимата отстъпва място на пролетта и Парване минава изпита си за книжка. Уве научава Адриан да сменя гуми. Момчето може и да си е купило тойота, но това съвсем не означава, че няма нужда от помощ, както обяснява Уве на Соня, когато отива да я види една неделя през април. След това ѝ показва снимки на малкото момченце на Парване. На четири месеца е и е дебеличко като тюленче. Патрик се опита да му навре в лицето една от онези камери от мобилен телефон, но Уве им няма доверие. Затова си държи в портфейла, стегнат с ластик, цял куп обикновени снимки. Показва ги на всички, които среща. Дори на хората, които работят в цветарския магазин.
Пролетта отстъпва на лятото и когато идва есента, досадната журналистка Лена се мести при Андерш, надувкото с аудито. Уве кара вана с вещите ѝ, защото не вярва, че онези нещастници ще успеят да дадат на заден между къщите, без да съсипят пощенската му кутия. Така поне няма да има проблем.
Мисрад и баща му Амел се помиряват; Мисрад се пренася у Джими, който продължава да живее в къщата на майка си. От благодарност Амел кръщава сандвич на Джими, а Джими заявява, че това е най-прекрасният подарък, който някога е получавал.
Състоянието на Руне не се подобрява. Има периоди от по няколко дни, когато е напълно неконтактен. Всеки път, когато Уве му ходи на гости, еуфорична усмивка озарява лицето му. Няма изключения.
В квартала построяват нови къщи. След няколко години това вече не е забутан краен квартал на града. Което, разбира се, не прави Патрик по-компетентен, когато трябва да се отварят прозорци или да се монтира гардероб на ИКЕА. Една сутрин цъфва на вратата на Уве с двама приблизително на неговата възраст, които са също толкова некадърни, колкото е той. И двамата имат къщи малко по-надолу, обяснява Патрик. Ремонтират ги, но се натъкнали на проблеми с напречните греди на стените. Не знаят какво да направят. Уве, разбира се, знае. Той измърморва нещо, което прилича на „тъпаци“, и отива да им покаже. На следващия ден се появява друг съсед. След него и трети. И четвърти. Няколко месеца по-късно Уве е бил навсякъде, оправил е и това, и онова в почти всички къщи в радиус от четири пресечки. Очевидно непрекъснато мърмори за некомпетентността на хората. Когато обаче е сам пред гроба на Соня, веднъж прошепва: „Понякога е хубаво да има какво да правиш през деня“.