Но той беше дубльор и в един проект, за който не разказваше, когато уговаряше политическа подкрепа за агенцията. Не му беше позволено. Тази нова мисия с хора на борда, която рано или късно щеше да бъде одобрена, беше първата в космическата програма, получила най-голяма секретност.
Очаквахме много от Роджър Торауей, въпреки че не се различаваше особено от останалите астронавти: прекалено обучен и недостатъчно работил, доста недоволен от това, което ставаше с неговата професия, но с абсолютно нежелание да я замени с каквато и да било друга, поне докато той и другарите му все още имаха шансове отново да станат прочути. Всички астронавти си приличаха — дори и този, който щеше да се превърне в чудовище.
2. Какво искаше президентът
Човекът, превърнат в чудовище, не излизаше от съзнанието на Торауей. Роджър често мислеше за него.
Той седеше в креслото на втория пилот, на двадесет и четири хиляди метра над Канзас, и наблюдаваше трепкащата точка върху екрана на радара.
— По дяволите — изруга пилотът. Сигналът беше от съветски „Конкордски III“; техният CB-5 се състезаваше с него, откакто бяха го засекли над язовира „Гарисън“.
Торауей се захили и отпусна малко педала. Скоростта им намаля и сигналът от „Конкордски“ мигновено набра преднина.
— Губим го — начумерено отбеляза пилотът. — Къде смятате, че отива? Може би към Венецуела?
— По-добре да се замислим какво огромно количество гориво изразходваме и двамата — отвърна Торауей.
— М-да — пилотът въобще не беше притеснен от факта, че е надхвърлил границата на международното споразумение за 1.5 Мах1. — Какво става в Тулза? Обикновено ни позволяват да кацнем направо, когато на борда има високопоставена личност като вас.
— Може би в момента се приземява друга много по-важна персона — това не беше просто предположение от страна на Роджър. Той знаеше много добре коя беше тази личност, а в Съединените щати нямаше по-важен човек от президента.
— Доста добре се справяте със самолета — любезно отбеляза пилотът. — Желаете ли да го приземите, искам да кажа, когато ни разрешат да го направим?
— Благодаря, не. По-добре да се оттегля и да си събера багажа. — Но остана в креслото, втренчил поглед надолу. Бяха започнали да се снишават и вече усещаха сблъсъка с възходящите въздушни течения над простиращото се отдолу под тях поле от кълбести облаци. Торауей свали ръце от кормилото и пилотът пое управлението. Съвсем скоро щяха да преминат над Тонка, малко вдясно от селището. Чудеше се как ли се справя чудовището.
Пилотът продължаваше да любезничи:
— Вече не летите толкова много, нали?
— Само когато някой като теб ми позволи да покарам.
— Май не се преуморявате. Какво, между впрочем, правите, ако не е неучтиво да попитам? Освен че обикаляте като важна персона насам-натам?
Торауей имаше готов отговор.
— Административна работа — отвърна. Винаги отговаряше по този начин, когато го разпитваха. Понякога питащите имаха достъп до секретни данни. Не само по служебен път, а и разчитайки на интуицията си, той определяше на кои хора може да има доверие и на кои — не. След което отвръщаше: „Аз правя чудовища.“ Ако отговорът им покажеше, че и те са вътре в играта, можеше да добави още едно-две изречения.
Ексомедицинският проект не беше секретен. Всеки знаеше, че в Тонка се подготвят астронавти, които да живеят на Марс. Секретен бе начинът, по който се постигаше това: като се създаваха чудовища. Ако Торауей прекалеше с приказките, рискуваше както свободата, така и работата си. А Роджър обичаше работата си. Тя му позволяваше да подпомага работилницата за глинени изделия на Дороти. Даваше му усещането, че прави нещо, което ще се помни от хората, и го отвеждаше на интересни места. Преди, като действащ астронавт, беше посетил доста интересни кътчета, но всички те се намираха в мъртвилото на Космоса. Повече му допадаха местата, които беше обиколил при частните си пътувания с любезни дипломати и впечатляващи момичета — компаньонки по коктейлите, които го поздравяваха, щом се появеше. Разбира се, съществуваше и чудовището, което не излизаше от главата му, но то не го притесняваше особено. Поне засега.
Те се спуснаха над река Цимарон, или по точно над виещото се пресъхнало дере, което щеше да се изпълни с вода, когато започнат дъждовете; самолетът се гмурна почти отвесно надолу, намали скорост и леко се приземи.