С останалата част от съзнанието си, както винаги, беше нащрек по отношение на жена си. Най-после тя влезе, ядосана и необичайно разрошена. Косата, за която бе загубила час да я нагласи, беше разпиляна. Дълга до кръста, тя се спускаше като водопад от черни вълни. Приличаше на скица на Алиса от Тениъл2, но рисувана за „Плейбой“. Роджър побърза да я успокои, нещо, което погълна цялото му внимание, докато не долови някакво раздвижване и чу някой да казва, не много високо и не много официално:
— Дами и господа, президентът на Съединените щати.
Фиц-Джеймс Дашътайн влезе захилен, като кимаше с глава към залата. Беше съвсем същия, както по телевизията, само малко по-нисък. Без да чакат покана хората от лабораторията се подредиха в полукръг, а президентът започна да ги обиколя, като се здрависваше с всеки, който му биваше представян от директора на проекта. Дашътайн беше добре осведомен. Като политик имаше способността да запомня всяко име и да отправя всекиму някаква лична забележка. Към Катлийн Даути се обърна с думите: „Радвам се да отбележа ирландско присъствие в залата, доктор Даути“. Роджър беше посрещнат с: „Срещали сме се и преди, полковник Торауей. След прекрасната операция с руснаците. Да, май беше преди седем години, когато бях шеф на Сенатската комисия. Може би си спомняте.“ Естествено, Роджър си спомняше — и беше поласкан, и знаеше, че го ласкаят с факта, че президентът помни срещата им. Към Дороти отправи репликата: „О, небеса, госпожо Торауей, как може красиво момиче като вас да се погубва с тези учени плъхове?“ Роджър замръзна, щом го чу. Не че това го обиждаше, но беше от онези тъпи комплименти, които Дороти презираше. Този път обаче тя не го прие с възмущение, тъй като идваше от президента на Съединените щати. „Страхотен мъж“ — прошепна, проследявайки го с очи.
След като обиколи целия полукръг, президентът се качи на малък подиум и заяви:
— Е, приятели, дойдох тук, за да гледам и слушам, а не да говоря. Но бих искал да благодаря на всеки един от вас, че се е примирил с глупостите, през които е трябвало да премине, за да се добере до мен. Съжалявам, но това не са мои приумици. Просто ми казват, че е необходимо, тъй като наоколо се мотаят толкова ненормални. Поне докато враговете на Свободния свят са такива, каквито са сега, а ние сме открити и доверчиви хора, каквито сме си — и той се захили, отправил поглед към Дороти. — Я ми кажете, не ви ли повредиха лака на ноктите, като ви киснаха ръцете в разни химикали преди да влезете тук?
Звънкият смях на Дороти стресна Роджър. (Тя беше вдигнала страшен шум, че са повредили лака на ноктите й.)
— Наистина го направиха, господин президент. Почти като моя маникюрист.
— Съжалявам. Казват, че това е срещу биохимични отрови, които можело да бъдат скрити под ноктите, с които ще ме одраскате при ръкостискане. Е, все пак мисля, че трябва да правите това, което ви казват. Между другото — подсмихна се президентът, — ако за вас, скъпи дами, това е досадно, би трябвало да видите как реагира на проверката моята котка. Добре, че последния път под ноктите й нямаше отрова. Тя изподраска трима мъже от Тайните служби, племенника ми и три от своите малки котета преди да бъде допусната до мен. — Той се засмя, а Роджър с леко учудване забеляза, че и двамата с Дороти, а и всички останали се присъединиха към смеха му. — Между другото — продължи президентът, — благодарен съм за вашата любезност. Още по-благодарен съм ви за начина, по който движите напред проекта „Човек плюс“. Не е необходимо да ви обяснявам какво означава той за Свободния свят. Ето го там Марс, единствената по-значителна недвижима собственост наоколо, освен тази, върху която сме стъпили в момента и която си струва да бъде притежавана. Към края на десетилетието тя ще принадлежи някому. Има само две възможности. На тях, или на нас. И аз искам да бъде наша. Вие сте хората, които със сигурност можете да сторите това, защото сте тези, които ще създадете Човека плюс, съществото, което ще живее на Марс. Искам дълбоко и искрено да ви благодаря от все сърце, от името на всички човешки същества от Свободния демократичен свят, че превръщате мечтите в реалност. А сега — продължи той, като успокояваше опитите за учтиви ръкопляскания, — мисля, че е време да престана да говоря, за да послушам малко. Искам да видя какво става с нашия Човек-плюс. Генерал Скейниън, ваш ред е.