Но той си намираше и други занимания. Можеше да слуша записите си, можеше да прегледа някой и друг микрофиш, можеше да поиграе. С Тайтъс Хесбърг бяха с почти изравнени сили в шахмата. Провеждаха безкрайни турнири по 38 от 75 партии и използваха личните си права за достъп до комуникационните канали, за да получават шахматна информация от Земята. Кеймън смяташе ще отпочива, отправяйки слово към Бога но след първата седмица се оказа, че дори молитва би могла да бъде в повече. Той ги рационализира: една при събуждане, преди всяко хранене, привечер и преди лягане. В сметката, разбира се, не влизаше по някой бърз „Отче наш“ или литания на Дева Мария. След това се връщаше към безкрайните процедури над Роджър. Понякога от тях му се гадеше, но очевидно Роджър не обръщаше внимание на тези неща и те не му причиняваха никаква болка. Кейман постепенно започна да оценява вътрешната красота на анатомията на киборга, както на частта, създадена от човека, така и на тази от Бога, а сърцето му се изпълваше с възхищение и пред двамата творци.
Но не можеше да бъде благодарен за това, което Господ и човекът бяха сторили със съзнанието на Роджър. Притесняваше го, че са откраднати седем месеца от живота на приятеля му. Натрапваше му се сравнението, че любовта на Роджър е била отдадена на жена, която я е пропиляла по вятъра.
Но като цяло Кейман беше щастлив.
Никога преди това не беше участвал в експедиция до Марс, но тази му допадаше. В космоса беше летял два пъти: със совалка, до един от спътниците, когато все още беще аспирант и работеше върху доктората си по планетология; след това прекара деветдесет дни в космическата станция „Бети“. Двата полета бяха взети предвид, когато го избираха за мисията на Марс.
Всичко, което знаеше за червената планета, беше научил от астрономически наблюдения, от публикуваните материали на предишните експедиции, или по дедукция. Беше гледал многократно записите „Спътник“, „Маринър“ и „Сървейър“. Беше анализирал изпратените образци от почва и скали. Беше разговярал с всички американци, французи и англичани, които бяха стъпвали на Марс, както и с повечето от руснаците, японците и китайците.
Знаеше всичко за Марс. Струваше му се че винаги го е знаел.
Като дете беше израснал с Марс от описанията на Едгар Райс Бъроуз10 — колоритния Барсум (Barsoom) с оцветените в охра дъна на мъртвите морета и прелитащите малки луни. Като поотрасна започна да разграничава фактите от измислицата. Четириръките зелени бойци и червенокожите, снасящи яйца прекрасни марсиански принцеси нямаха нищо общо с реалността, или поне с онази реалност, до която науката бе успяла да достигне. Но знаеше, че научните схващания за „реалността“ се променяха от година на година. Бъроуз не беше изградил Барсум само чрез лекомислени фантазии и химери. Беше го извадил почти дословно от най-авторитетната научна „реалност“ на своето време. Но не Марс на Бъроуз, а този на Пърсивал Лоуел11 бе отречен в края на краищата вследствие на получените от мощните телескопи и космическите сонди данни. В „реалността“ на научните теории, животът на Марс беше се зараждал и умирал десетки пъти.
Но дори това никога не беше напълно установено. Зависеше от отговора на философския въпрос „Какво е животът?“ Дали това означаваше същество, което прилича на горила или на дъб? Дали живият организъм непременно трябваше да е нещо, което разтваря хранителните вещества в биологична среда на основата на водата, участва в окислително-редукционния цикъл на превръщане на енергията, възпроизвежда се и по този начин се издига над околната среда? Дон Кейман не мислеше така. Смяташе, че да се дефинира „животът“ толкова тясно е чисто човека билогическа надменност, и беше смирен пред лицето на необхатното величие на неговия Създател.
Във всеки случай, все още стоеше открита възможността да съществува живот, генетично свързан със земния. Е, или поне открехната. Наистина, горила или дъб не бяха открити. Нито лишеи. Нито дори една-единствена жива клетка. Нямаше даже и такива предпоставки като свободен кислород или вода.
Но Кейман не приемаше заключението, че само защото никой досега не се беше подхлъзвал на купчина марсиански мъх, то никъде по Марс не растяха мъхове. На повърхността на планетата бяха стъпвали по-малко от сто човешки същества. Общата площ, изследвана от тях възлизаше на няколкостотин квадратни киломентра. И това на Марс! Където нямаше океани и подлежащата на изследване суша беше по-голяма от тази на Земята! Все едно да се твърдиш че познаваш Земята след четири бързи тура до Сахара, хималайските върхове, Антарктика и снежната шапка на Гренландия…