Не ни беше лесно.
Човешката раса се намираше в безизходица. Енергийните запаси не достигаха, поради това изкуствените торове бяха скъпи, вследствие на което хората оставаха гладни, а това пък водеше до взривове от недоволство. Природните запаси не достигаха за изхранването на милиардното население. За осъществяване на дългосрочните ни планове трябваше да открием пътища за отклоняване на ресурси, жизнено необходими на други места. Образувахме три отделни експертни групи и им предоставихме всички възможности, които можехме да отделим. Едната изследваше пътищата за разрешаване на нарастващото напрежение в обществото. Другата беше натоварена с намирането на спасителни убежища на Земята, така че дори в случай на термоядрена война малки части от нас да останат живи.
Третата търсеше извънземни решения.
В началото като че имаме хиляди възможности за избор и всяка от трите основни насоки имаше разклонения, които изглеждаха надеждни. Една по една, обаче, различните следи се се прекъсваха. Нашите най-точни оценки — не онези, които представихме на президента на Съединените щати, а нашите лични, които не сме показвали на никой друг — бяха с вероятност от 90 до 99,9999999999 процента за избухването на ядрена война в рамките на едно десетилетие; така че още първата година закрихме центъра за отслабване на международното напрежение. Устройването на убежища криеше малко повече надежди. В резултат на анализа на най-лошата ситуация бяха определени няколко района на Земята, към които беше много малко вероятно да бъдат отправени преки атаки — Антарктика, райони от Сахара, дори част от Австралия и няколко острова. Избрахме десет места. Вероятността да бъде разрушено всяко от тях беше по-малка от един процент; ако се разглеждаха всичките десет заедно, вероятността всички да бъдат унищожени беше незначителна. Но по-задълбоченият анализ показа, че съществуват два проблема. Първо, не можехме да бъдем сигурни какво количество изотопи с голям период на полуразпад ще останат в атмосферата след една такава война, а данните показваха, че високи нива на йонизираща радиация ще има в продължение на хиляди години. При подобни обстоятелства, вероятността да оцелее поне едно от убежищата ставаше по-малка от петдесет процента. Най-лошото беше, че бяха необходими сериозни капитални инвестиции. Да се изградят убежищата под земята и да се оборудват с необходимото огромно количество сложно електронно оборудване, генератори, резерви от гориво и т.н. беше, от практическа гледна точка, невъзможно. Нямаше от къде да вземем средства.
И така, закрихме и тази експертна група и хвърлихме всичките възможности, които имахме, към извънземната колонизация. В началото, това изглеждаше най-безнадеждното решение.
Но точно с него бяхме на границата да успеем. Когато Роджър Торауей кацна на Марс, приключи първият и най-тежък етап. Когато корабите, които го следваха, достигнеха своето местоназначение, в орбита или на повърхността на планетата, щяхме да можем да правим планове за бъдещето, след като вече сме осигурили спасението на расата.
И така ние наблюдавахме с голямо задоволство първите стъпки на Роджър на повърхността на планетата.
Преносимият компютър на Роджър беше върховно постижение. Той се състоеше от три отделни системи, свързани и обменящи информация с достатъчна степен на преосигуреност, така че общата му надеждност беше деветдесет процента, поне докато дублиращият компютър 3070 достигнеше орбитата на планетата. Една от системите осъществяваше медиацията на възприятията. Друга управляваше подсистемите на нервите и мускулите, които позволяваха на Роджър да се движи. Третата поддържаше телеметрията на сензорите му. Каквото и да видеше, ние на Земята го виждахме също.
Имахме известни проблеми, за да осъществим това. Според Закона на Шенън14 честотната лента не беше достатъчна за предаване на всичката информация и ние включихме случаен подбор. Предаваше се приблизително един бит от всеки сто — най-напред по специален канал до спускаемия апарат. След това се изпращаше до орбиталната станция, в която генерал Хесбърг наблюдаваше телевизионния екран, докато калцият в костите му полека-лека намаляваше. Оттам, филтриран и усилен, се прехвърляше до някой от синхронизираните сателити на Земята, който в момента се намираше между Марс и Голдстоун. Така че само около един процент от онова, което всички ние виждахме, беше „действителност“. Но беше напълно достатъчно. Останалото се допълваше от интерполираща програма, която бяхме написали за приемника в Голдстоун. Хесбърг виждаше само серия от кадри; на Земята получаваха, достоверен образ на това, което Роджър виждаше.