Ихтиандър се смути, изчерви се и реши да не задава вече въпроси, защото те разкриваха на Олсен, че той не знае и най-простите неща.
— Ние нямахме достатъчно пари дори за товарнопътнически кораб. А пък и след пристигането там също щяха да ни трябват средства. Работа не се намира току-така на пътя.
Ихтиандър пак изпита желание да попита нещо Олсен, но се сдържа.
— И тогава Гутиере реши да продаде бисерната си огърлица.
— Ех, ако знаех! — възкликна Ихтиандър, като си спомни за своите подводни съкровища.
— За какво?
— Не, аз така… Продължавайте, Олсен!
— Всичко беше вече готово за бягството.
— Ами аз… Как е възможно? Извинете… Значи тя имаше намерение да остави и мене?
— Всичко това започна, когато вие още не бяхте познати. А после, доколкото ми е известно, тя искаше да ви предупреди. Може би щеше да ви предложи да пътувате заедно с нея. В края на краищата тя можеше да ви пише по пътя, ако не й се отдадеше случай да поговори с вас за бягството си.
— Но защо все с вас, а не с мене? С вас се е съветвала, с вас се е готвела да бяга!
— Ние с нея се познаваме повече от година, а вие…
— Говорете, говорете, не обръщайте внимание на думите ми.
— И така. Всичко беше готово — продължи Олсен. — Но ето че тогава Зурита срещнал случайно Гутиере заедно с вас, а вие сте се хвърлили във водата пред очите на Гутиере. Рано сутринта, преди да отида в завода, аз се отбих при Гутиере. Често правех това и преди. Балтазар се отнасяше като че ли благосклонно към мен. Може би се страхуваше малко от юмруците ми, а може би гледаше на мен като на втори кандидат за женитба, в случай че на Зурита омръзнеше упорството на Гутиере. Най-малкото не ни пречеше и само молеше да не се мяркаме заедно пред очите на Зурита. Разбира се, старият индианец не подозираше нашите планове. Тогава аз исках да съобщя на Гутиере, че съм купил билети за парахода и че тя трябва да бъде готова към десет часа вечерта. Посрещна ме Балтазар — беше развълнуван. — „Гутиере не е в къщи. И тя… въобще няма да се върне в къщи“ — ми каза той. — „Преди половин час пред нас спря Зурита в нов, великолепен автомобил. Какво ще кажете, а!“ — възкликна Балтазар. — „Автомобилът е рядкост на нашата улица, особено ако той спира точно пред къщата ти. Аз и Гутиере изтичахме навън. Зурита беше скочил вече на земята и стоеше пред отворената вратичка на автомобила. Испанецът предложи на Гутиере да я закара до пазара и да я върне. Той знаеше, че по това време тя ходи на пазар. Гутиере погледна прекрасната кола. Сам разбирате каква съблазън е това за една млада девойка. Но Гутиере е хитра и недоверчива. Тя вежливо му отказа. Виждали ли сте такава упорита девойка?“ — ядосано извика Балтазар, но веднага се разсмя. Зурита не загубил самообладание. „Виждам, че се стеснявате“ — казал той, — „затова позволете ми, аз ще ви помогна.“ Грабнал я, натикал я в колата, Гутиере успяла само да извика: „Татко!“ и двамата изчезнали безследно. „Мисля, че няма да се върнат вече. Зурита е закарал Гутиере в дома си“ — завърши своя разказ Балтазар и беше ясно, че той е извънредно доволен от станалото. „Пред вашите очи са отвлекли дъщеря ви и вие така спокойно и дори радостно разказвате за това!“ — възмутено казах аз на Балтазар. „Че за какво да се тревожа?“ — учуди се Балтазар. — „Да беше друг човек, тогава разбирам, но Зурита познавам отдавна. Щом той, скъперникът, не е пожалил пари за автомобил, значи Гутиере много му харесва. Отвлече я, но ще се ожени за нея. А това да й е за урок — да не се инати. Богатите хора не се намират току-така на пътя. Няма за какво да плаче. Зурита има хасиенда — «Долорес», недалеч от град Парана. Там живее майка му. Сигурно там е завел и моята Гутиере.“
— А вие не набихте ли Балтазар? — попита Ихтиандър.
— Ако ви слуша човек, аз не трябва да правя нищо друго, освен да се бия. Но да си призная, най-напред и аз самият исках да набия Балтазар. След това обаче реших, че само ще разваля работата. Предполагах, че не всичко още е загубено… Няма да ви разправям подробности. Както казах вече, аз успях да се срещна с Гутиере.
— В хасиендата „Долорес“ ли?
— Да.
— И не убихте този негодник Зурита и не освободихте Гутиере?
— Значи, не само да бия, ами и да убивам… Кой би могъл да помисли, че сте толкова кръвожаден?
— Аз не съм кръвожаден — със сълзи на очи извика Ихтиандър. — Но това е наистина възмутително!
Олсен съжали младежа.
— Имате право, Ихтиандър — рече той. — Зурита и Балтазар са недостойни хора, те заслужават гнева и презрението ни. Струва си да ги набие човек. Но животът е много по-сложен, отколкото вие, изглежда, си го представяте. Гутиере сама се отказа да избяга от Зурита.