Ето го първия, най-близкия до нас, с войнишка гимнастьорка от Великата отечествена война. Той се е навел към другарите си в окопа, нервно, бързо допушва махоръчния фас, хвърля кипналото пращящо огънче върху влажната земя и по навик го разтрива с подметката на тежкия ботуш. Сега ще има атака. Разбира се, той ще остане жив — нали му предстои да се срещне с нашата бъдеща майка и в минута на нежност и страст, на заглушаващо биещо сърце да ни зачене.
Зад е друг баща — пролетарий от началото на 20-те години: А вече поглежда и следващият от редицата. С незапасана рубашка от фабричен бархет, само пъхната под колана, с тъмни панталони, натъпкани в ботушите, с фуражка — работникът от 1900 година.
През един — замислен младеж с риза от грубо платно и цървули — скоро господарят му ще бъде принуден да го освободи от крепостничество. А по-нататък през един, войник от 1812 година премерва френска ризница — той е само осем поколения след нашето.
Редицата продължава. Все селяни, бащи и чертите на мнозина ни напомнят за онзи войник от окопа, поделил с другарите си цигарата от махорка. Какво са направили тези юноши за днешния ден, освен че са ни дали живот?
Онзи, когото докарали в Москва от Дон и Украйна?…
Онзи, който няколко поколения преди това е побягнал към Дон, за да се спаси от робство? (Той също е наш далечен баща, от него в характера ни е останал стремежът към волност и свобода.)
Онзи, съумял да се върне в къщи от проклетия турски плен?
Онзи, който без да се съпротивява, е вървял в редиците на татарските пленници с въже на шията? (От него ни е останала плахостта.)
Само четиридесет крачки, само четиридесет поколения и ето виждаме царски дружинник с желязна мрежеста ризница. На сто и тридесетата крачка ще изчезне металът, на двестотната домашната вълна ще се смени с добре обработени животински кожи. Но, както преди, на обветрените лица ще се чете все същата упорита надежда.
Наистина каква странна отговорност натежава върху плещите на всеки от нас само ако се замисли колко много бащи и майки са си разменили първия плах поглед, за да се появи в света нечие „аз“? Каква отговорност и величие във всеки — в академика лауреат, съхраняваш в паметта си огромния списък на сложните научни и стопански проблеми, и в скромния, пасивен пред хода на живота нещастник, излежаващ петнадесет дни за дребно хулиганство след среща с другари по чашка, в учителя и в ученика, в главния конструктор и в кондуктора. Тържествено величие на всеки…
Наоколо е все по-безлюдно и по-безлюдно. Няколкостотин крачки и зад гърба ни остава хилядолетие, после още едно и на края пред нас отново са двамата, захвърлени на голата равнина.
А ако продължим да крачим все по-нататък край редицата на поколенията, ако отминем една дивизия, втора? Тогава още в пределите на първата армия ще се върне изгубилата се, изчезнала в небитието върволица на ловците неандерталци, чиито последни огньове са угаснали в Европа преди тридесет и пет хиляди години. Още в пределите на първата армия челото ще започне видимо да се скъсява, челюстите ще стават все по-масивни, фигурата — все по-ниска и прегърбена. А от края на тази редица и нататък се изправят австралопитеките — космати, с дълги ръце.
С какво ли е зает един от големите полузверове сега, когато го гледаме? Наоколо е танзанийска степ. Сред обраслата с остролиста драцена и червеникав сукулент дълбока канавка, изровена от последния дъжд, острият поглед на австралопитека е различил кафеникаво петно. А от другата страна към канавката се приближават самките-майки с децата си. Те са търсили храна и сега се връщат в леговището. Какъв момент! Ще извика, ще изръмжи предупредително? Но тогава веднага ще последва неминуем скок, ноктестата лапа ще се стовари върху майката, жълтеникавите зъби ще се впият в детето. Силният полузвяр, нашият далечен праотец, се снишава и започва да се промъква към леопарда: за да отклони смъртта от майката с детето, ще пожертвува себе си. Сияе африканското слънце от преди два милиона години. И след хиляди години извършеното все пак ще достигне до нас, защото не е изключено в родовете на Пушкин, Шопен или Циолковски да се влее нещо от спасеното с онзи подвиг от дълбините на миналото.
Австралопитекът внимателно разгръща тревата, мускулите му са напрегнати, погледът му е прикован в хищника. От леопарда го делят само седем крачки… шест… пет… четири…
Три… две… едно… нула! Чувате ли грохота на ракетите над Байконур!? Чувате ли!?
Но да се върнем отново към двамата в центъра на огромното студено поле на Европейския север. Да можеха да погледнат напред, да предвидят дългата редица от потомци, пазена сега под сърцето на младата майка, ако можеха да знаят как ще се преобрази в бъдеще заобикалящата ги безплодна земя. Уви, това не им е дадено. Те са стигнали до последната граница на своето време, заобиколени са от самота, чака ги глождеща неизвестност.