Выбрать главу

„И Брауър повярвал?“

Гриър смяташе, че е повярвал.

„Не забравяйте, че той е изживял ужасен шок. И сега, от това, което ми казвате, става ясно, че вместо да се оправи, състоянието му се влошава.“

„Можете ли да ми дадете адреса му?“

Гриър започна да рови из папките си и накрая извади един лист.

„Не Ви гарантирам, че ще го намерите там — каза той. — Съвсем естествено хората не му дават лесно работа, а доколкото разбирам, той е нямал много пари.“

В този момент усетих угризение, но нищо не казах. Гриър ми се стори малко нафукан, малко самодоволен, за да му дам и най-малката информация, която имах за Хенри Брауър. Но докато се изправях, нещо ме накара да кажа:

„Снощи видях как Брауър се ръкува с едно краставо бездомно куче на улицата. Петнадесет минути по-късно кучето беше мъртво.“

„Наистина ли? Колко интересно.“

Той повдигна вежди сякаш тази забележка нямаше нищо общо с разговора н досега.

Бях се надигнал да се сбогувам и тъкмо се готвех да се ръкувам с Гриър, когато секретарката отвори вратата.

„Моля да ме извините, но нали Вие сте господин Грегсън?“

Казах й, че съм аз.

„Току що се обади един мъж на име Бейкър. Той помоли веднага да отидете на Деветнадесета улица, номер двадесет и три.“

Това ме накара силно да се стресна, защото вече бях ходил там веднъж през този ден — това бе адресът на Джейсън Дейвидсън. Когато излязох от кабинета на Гриър, той пак се настаняваше удобно с лулата си и с „Уолстрийт Джърнъл“. Повече не съм го срещал, но не смятам, че това е кой знае каква загуба. Бях изпълнен с някакъв много особен ужас — от този вид ужас, който не изкристализира в истински страх с определен обект, твърде невероятен, за да го възприеме човек.

Тук аз прекъснах разказа му.

— За бога, Джордж, да не искаш да кажеш, че е бил мъртъв?

— Абсолютно мъртъв — съгласи се Джордж. — Пристигнах почти едновременно със съдия-следователя. Заключението бе, че смъртта е настъпила в следствие на коронарна тромбоза. След шестнадесет дни щеше да стане на двадесет и три години.

В следващите дни се опитвах да се убедя, че всичко това е резултат от нелепо съвпадение и е най-добре да се забрави. Не мога да заспя дори и с помощта на моя добър приятел господин „Къти Сарк“. Казвах си, че ще е най-добре да си разделим парите между нас тримата, които бяхме участвали в играта и да забравим, че Хенри Брауър въобще се е появявал в живота ни. Но не можех. Вместо това извадих чек за сумата и тръгнах за адреса, който Гриър ми беше дал, някъде в Харлем.

Не го намерих на този адрес. Адресът, който беше оставен там беше някъде в Ийст Сайд, по-беден квартал, но все пак с прилични каменни сгради. Той бил напуснал квартирата си там цял месец преди играта на покер и новият му адрес беше в Ийст Вилидж, един доста западнал район.

Портиерът, кльощав мъж с огромно черно куче, което ръмжеше до коляното му каза, че Брауър се бил изнесъл на трети април — на следващия ден след играта. Попитах го какъв адрес е остави Брауър и той отметна глава назад и издаде някакъв задавен вик, който явно му служеше вместо смях.

„Единственият адрес, който ни оставят като си тръгнат оттук, шефе, е Пъклото. Но понякога, на път за там, спират в Бауъри.“

Тогава Бауъри беше това, за което днес го смятат само хора, които не са от този град — място на бездомниците, като последна спирка за безличните хора, които искат само бутилка евтино вино или малко от белия прах, който носи дълги сънища. Отидох там. По онова време имаше само няколко приюта, няколко благотворителни организации, които прибираха пияниците за през нощта, и стотици малки улички, където човек можеше да си скрие някой стар въшлясал дюшек. Видях десетки хора, от които бе останала само обвивката, проядени от алкохол и наркотици. Там хората нямаха имена и изобщо не използваха имена. Когато един човек падне на дъното с прояден от алкохола черен дроб, когато носът му е станал рана от непрекъснатото смъркане на кокаин и поташ, когато пръстите му са се скапали от студа, а зъбите му са прогнили до черни корени — такъв човек не се нуждае от име. Но въпреки това описвах Хенри Брауър на всеки, когото срещнех. Без никакъв отговор. Барманите вдигаха рамене и клатеха глава. Останалите просто гледаха в земята и продължаваха пътя си.

Не го намерих в този ден, нито на следващия, нито на по-следващия. Две седмици по-късно разговарях с един човек, който каза, че някакъв, който отговарял на описанието, нощувал преди три дни в приюта „Девърни“.

Отидох там. Намираше се само на две преки от района, който бях проучвал. Човекът на бюрото във фоайето беше някаква сбръчкана антика, с белещ се на люспи плешив череп и влажни бляскави очи. Върху наплютия от мухи прозорец към улицата имаше обява за стая под наем по десет цента на вечер. Внимателно повторих описанието на Брауър, а старецът кимаше през цялото време. Когато свърших, той каза:

„Познавам го, млади господине. Добре го знам. Но не мога да си спомня точно… Струва ми се, че много по-добре ще мисля с един долар пред мен.“

Извадих един долар и той ловко изчезна под пръстите му, въпреки артрита.

„Тук беше, млади господине, но си отиде.“

„Знаете ли къде е отишъл?“

„Не мога да си спомня много добре — каза човекът. — Обаче може и да си спомня, ако пред мен има един долар.“

Извадих втора банкнота, която изчезна в ръцете му със същата скорост като първата. В този момент нещо му се стори страшно смешно и от гърдите му се надигна стържеща, туберкулозна кашлица.

„Хайде, позабавлява се — казах аз. — При това добре ти платих. Кажи сега, знаеш ли къде се намира този човек?“

Старецът пак се засмя весело.

„Да, гробището Потърс Фийлд е новият му дом, нанесъл се е там завинаги, а Дяволът му е съквартирант. Какво ще кажеш за това, млади господине? Трябва да е умрял някъде вчера сутринта, защото когато го намерих към обяд, още беше топъл. Седеше прав до прозореца. Качих се при него или да си взема десетте цента за нощувката, или да го изхвърля. Оказа се, че градската управа ще го изхвърли в двуметрова дупка.“ Това предизвика нов прилив на сенилна веселост.

„Имаше ли нещо необикновено? — попитах аз, без да посмея да си дам сметка за значението на думите си. — Нещо не съвсем обичайно?“

„Май нещо си припомням… Чакай да видим…“

Извадих още един долар, за да подпомогна паметта му, но този път той не предизвика смях, въпреки че пак бързо изчезна.

„Да, имаше нещо много странно в цялата работа — каза старецът. — Викал съм общинската полиция достатъчно често заради тях и зная. Бог ми е свидетел, колко пъти съм го правил! Намирал съм ги да висят на куки от вратата, намирал съм ги умрели в леглата, намирал съм ги на външната пожарна стълба през януари с бутилка между коленете, посинели като океана. Дори намерих един удавен в умивалника, макар че това беше преди тридесет години. Но този тип, седнал в кафявия си костюм, като някоя важна клечка, бе внимателно сресан. Беше хванал дясната си китка с лявата ръка, наистина. Всякакви съм виждал, но той е първият, когото съм видял мъртъв, от това, че се е ръкувал със себе си.“

Тръгнах си и стигнах пеша до пристанището, а думите на стареца звучаха отново и отново в съзнанието ми като плоча, която се върти на едно място. Той е първият, когото съм видял мъртъв, от това, че се е ръкувал със себе си.

Стигнах до края един кей, там, където мръсната сива вода се плискаше в прогнилите колони. И тогава скъсах чека на хиляди парченца и го хвърлих във водата.

Джордж Грегсън се раздвижи и се изкашля. Огънят се бе превърнал в гаснещи въглени и студът пълзеше в пустата игрална зала. Масите и столовете приличаха на нереални сенки, като мебели от сън, в който минало и настояще се смесват. Въглените хвърляха оранжеви отблясъци върху централния камък над огнището, в който бяха издълбани буквите: ВАЖНА Е ИСТОРИЯТА, А НЕ КОЙ Я РАЗКАЗВА.

— Само веднъж го срещнах, но това ми стига, никога няма да го забравя. Но тази среща ми бе достатъчна, за да изляза от моята скръб, защото всеки човек, който може да се разхожда сред другите хора, не може да е съвсем самотен.

Донеси ми палтото, Стивънс, май ще трябва да си тръгвам. Отдавна трябваше да съм в леглото.

И когато Стивънс го донесе, Джордж се усмихна и показа една малка бенка до левия край на устата на Стивънс.

— Наистина приликата е направо забележителна — дядо ти имаше същата бенка на съвсем същото място.

Стивънс се усмихна, но не отговори. Джордж си тръгна, а скоро след това и ние се измъкнахме.