Отидох там. Намираше се само на две преки от района, който бях проучвал. Човекът на бюрото във фоайето беше някаква сбръчкана антика, с белещ се на люспи плешив череп и влажни бляскави очи. Върху наплютия от мухи прозорец към улицата имаше обява за стая под наем по десет цента на вечер. Внимателно повторих описанието на Брауър, а старецът кимаше през цялото време. Когато свърших, той каза:
„Познавам го, млади господине. Добре го знам. Но не мога да си спомня точно… Струва ми се, че много по-добре ще мисля с един долар пред мен.“
Извадих един долар и той ловко изчезна под пръстите му, въпреки артрита.
„Тук беше, млади господине, но си отиде.“
„Знаете ли къде е отишъл?“
„Не мога да си спомня много добре — каза човекът. — Обаче може и да си спомня, ако пред мен има един долар.“
Извадих втора банкнота, която изчезна в ръцете му със същата скорост като първата. В този момент нещо му се стори страшно смешно и от гърдите му се надигна стържеща, туберкулозна кашлица.
„Хайде, позабавлява се — казах аз. — При това добре ти платих. Кажи сега, знаеш ли къде се намира този човек?“
Старецът пак се засмя весело.
„Да, гробището Потърс Фийлд е новият му дом, нанесъл се е там завинаги, а Дяволът му е съквартирант. Какво ще кажеш за това, млади господине? Трябва да е умрял някъде вчера сутринта, защото когато го намерих към обяд, още беше топъл. Седеше прав до прозореца. Качих се при него или да си взема десетте цента за нощувката, или да го изхвърля. Оказа се, че градската управа ще го изхвърли в двуметрова дупка.“ Това предизвика нов прилив на сенилна веселост.
„Имаше ли нещо необикновено? — попитах аз, без да посмея да си дам сметка за значението на думите си. — Нещо не съвсем обичайно?“
„Май нещо си припомням… Чакай да видим…“
Извадих още един долар, за да подпомогна паметта му, но този път той не предизвика смях, въпреки че пак бързо изчезна.
„Да, имаше нещо много странно в цялата работа — каза старецът. — Викал съм общинската полиция достатъчно често заради тях и зная. Бог ми е свидетел, колко пъти съм го правил! Намирал съм ги да висят на куки от вратата, намирал съм ги умрели в леглата, намирал съм ги на външната пожарна стълба през януари с бутилка между коленете, посинели като океана. Дори намерих един удавен в умивалника, макар че това беше преди тридесет години. Но този тип, седнал в кафявия си костюм, като някоя важна клечка, бе внимателно сресан. Беше хванал дясната си китка с лявата ръка, наистина. Всякакви съм виждал, но той е първият, когото съм видял мъртъв, от това, че се е ръкувал със себе си.“
Тръгнах си и стигнах пеша до пристанището, а думите на стареца звучаха отново и отново в съзнанието ми като плоча, която се върти на едно място. Той е първият, когото съм видял мъртъв, от това, че се е ръкувал със себе си.
Стигнах до края един кей, там, където мръсната сива вода се плискаше в прогнилите колони. И тогава скъсах чека на хиляди парченца и го хвърлих във водата.
Джордж Грегсън се раздвижи и се изкашля. Огънят се бе превърнал в гаснещи въглени и студът пълзеше в пустата игрална зала. Масите и столовете приличаха на нереални сенки, като мебели от сън, в който минало и настояще се смесват. Въглените хвърляха оранжеви отблясъци върху централния камък над огнището, в който бяха издълбани буквите: ВАЖНА Е ИСТОРИЯТА, А НЕ КОЙ Я РАЗКАЗВА.
— Само веднъж го срещнах, но това ми стига, никога няма да го забравя. Но тази среща ми бе достатъчна, за да изляза от моята скръб, защото всеки човек, който може да се разхожда сред другите хора, не може да е съвсем самотен.
Донеси ми палтото, Стивънс, май ще трябва да си тръгвам. Отдавна трябваше да съм в леглото.
И когато Стивънс го донесе, Джордж се усмихна и показа една малка бенка до левия край на устата на Стивънс.
— Наистина приликата е направо забележителна — дядо ти имаше същата бенка на съвсем същото място.
Стивънс се усмихна, но не отговори. Джордж си тръгна, а скоро след това и ние се измъкнахме.