Дъждът спря така неочаквано, както беше започнал. Утихна и вятърът. Слоят космати облаци остана назад. Аеропланът полетя плавно. Всички въздъхнаха с облекчение. Но в същия миг моторът започна да прекъсва и изведнъж спря.
Пилотът започна бързо да спуска апарата с планиране, като търсеше внимателно удобно място за кацане. Самолетът силно трепна, побягна напред по ожънатото поле, като друсаше пътниците и спря.
Пилотът и механикът огледаха мотора.
— Налага се да изчакате не по-малко от час — каза механикът.
Пътниците излязоха от кабината да поразтъпчат изтръпналите си нозе.
Аеропланът беше спрял в окрайнината на борова гора. Между правите като мачти червеникави стволове прозираше езеро, блеснало със синкавото си сребро.
— Каква живописна местност! — каза Таубе на професор Вагнер. — Можем да си направим чудесна разходка. Между другото, като срещнем някой от местните жители, ще научим къде се намираме. Имате ли нещо против?
Професор Вагнер кимна с глава и те навлязоха в гората.
Мина един час. Моторът беше поправен, а Вагнер и Таубе все още ги нямаше. Викаха ги, търсиха ги в гората, но те бяха изчезнали безследно. Изминаха още четиридесет минути. Французинът започна да настоява да отлетят.
— Нося бърза дипломатическа поща за министерството и ако не пристигнем в Кьонигсберг преди отлитането на аероплана за Париж, ще закъснея с много часове… Това е недопустимо!…
Служещият в съветското търговско представителство възразяваше. Решиха да отложат полета с още половин час и продължиха търсенето, но без успех.
— В края на краищата не можем да спим тук! — казваше французинът. — Те не са деца. Ще стигнат и с железницата! Аз плащам за бързината и вие сте длъжни да ме закарате навреме!
Пилотът вдигна рамене и седна на мястото си. Останалите го последваха. Моторът забуча. Аеропланът се вдигна във въздуха.
В ПЛЕН
Професор Вагнер изчезна безследно.
Когато в Москва научиха за това, Народният комисариат по външните работи изпрати нота до германското правителство по повод на странното изчезване.
От германското Министерство на външните работи беше получена ответна нота, в която се изказваше съжаление за печалния случай. „Ние вземаме всички мерки за издирване, но за съжаление досега те не дават резултати. Смятаме за нужно да обърнем вниманието ви върху това, че заедно с професор Вагнер е изчезнал и германският поданик Херман Таубе. Смятаме, че този факт сваля от германското правителство всякакви подозрения относно това, че в случая може да става дума за враждебен акт към професор Вагнер като гражданин на Съюза на съветските социалистки републики. Приемете уверение за нашето искрено уважение…“
Разбира се, тоя отговор не можеше да задоволи Народния комисариат по външните работи, но тъй като не беше възможно да се разкрият фактите около изчезването на професор Вагнер, трябваше да се изчака тайната така или иначе да бъде разкрита.
А с професор Вагнер се случи следното.
Когато влязоха в гората, Таубе му предложи да огледат развалините на замъка край горското езеро. Без да подозира нищо, професорът последва Таубе. Там вече ги чакаше засадя. Трима маскирани мъже се нахвърлиха върху професора и му вързаха устата и очите. Таубе изтръгна от ръцете на професора чантата с документи, които тръгналият на разходка Вагнер взе със себе си. Силни ръце го вкараха в чакащия ги автомобил и тръгнаха на път. След не повече от час автомобилът спря; въведоха Вагнер в някаква къща.
Професорът беше вбесен.
— Какво значи всичко това? — попита той, когато свалиха превръзката от очите му и се огледа за Таубе. Но него го нямаше. Нямаше ги и тримата, които го бяха похитили. Пред него стоеше изящен млад човек с военна стойка, облечен цивилно. Той се усмихваше най-любезно.
— Скъпи професоре, ако не сте уморен, то вероятно сте прегладнял. Има време да си поговорим. Моля ви да се чувствувате като у дома си. Не ми отказвайте да опитате моята вечеря. Креват не ви сложиха, нали вие не спите?
И той показа с ръка добре сервирана маса с бутилки скъпо вино.
— Благодаря ви! Не съм гладен — отвърна Вагнер, макар че беше много гладен. — Бих ви помолил да ми обясните какво става!
— Много жалко! — отговори със същата любезна усмивка младият човек. — А ние ви приготвихме вашите любими ястия. Няма да ви преча. За съжаление не мога да ви пожелая лека нощ — вие нямате нужда от това.
И той излезе с неизменната си усмивка на лице.
Професор Вагнер се огледа. Стаята във всеки случай не приличаше на бандитско свърталище. Всичко в нея беше изящно, удобно и уютно. Плъзнал поглед по масата, той видя аспержа, която димеше, грах и салата.