— Мога ли да попитам що за опити ще бъдат, скъпи професоре?
— Превръщането на светлинната вълна в звукова. Знаете, че за много музиканти всяка гама или тон изглеждат оцветени в определена багра. Например до мажор е в бяло, ла минор е в синьо, ре мажор е в розово… Искам да определя съотношението между звуковите и светлинните вълни.
Вагнер даде голяма поръчка. Сред разнообразните и често нямащи нищо общо части и материали имаше всичко нужно за конструирането на радиоприемник.
Когато поръчката беше получена, Вагнер се зае с работа. Задачата му се облекчаваше от това, че Брауде излезе пълен невежа в радиотехниката. Но от опасения, че Брауде може да крие знанията си, Вагнер маскира много хитро работата и опитите си. В това му помагаше умението да върши две неща едновременно.
Доста тромавият „апарат“ беше готов. Това беше комбинация от добре прикрит радиоприемник и „цветозвуков трансформатор“. От апарата излизаха две телефонни слушалки: едната — от скрития радиоприемник с рамкова антена, втората — от „цветозвуковия“ блок на апарата. Вагнер взе телефонната слушалка от радиоприемника. Брауде с любезна усмивка, но решително протегна ръка към втората слушалка.
— Ще ми позволите ли да се поинтересувам?
— Моля!
Дясното око и ръка на професора бяха на услугите на Брауде, а с левите той работеше с радиоприемника. Дясната ръка премести едно лостче и на екрана се появи розово петно. В същото време Вагнер регулира херметично затворената индукционна бобина и тя забръмча в слушалката на Брауде с променлив тон.
— Чувате ли? Ре мажор!
Но се получи усложнение: Брауде притежаваше абсолютен слух.
— Това не е ре мажор! Уверявам ви, че това е до мажор! — каза той.
— Аз не съм музикант… Но това само доказва, че субективните аналогии между звук и цвят са погрешни! — не се смути професорът.
Същевременно с лявата си ръка той настройваше радиоприемника. Сред забавляващите Европа фокстроти и почукването на радиотелеграфа изведнъж той улови руска реч:
„Само тоя пример е достатъчен да видим, другари, как най-ценните постижения на науката се извращават на капиталистическа почва. Това, което би могло да донесе огромна полза на трудещите се, да издигне културата им, се превръща в оръдие за експлоатация на пролетариата… Изобретението на руския професор Вагнер, толкова странно изчезнал на гер…“
— Това е крайно интересно! — високо каза Брауде. — Поразително! Аз съм страшно заинтригуван! Тук трябва да докараме роял… Представете си картини, превърнати в звуци… Може би ще чуем нови симфонии… Или Шумановия „Карнавал“ в цветове.
„… средство против сън — продължаваше радиото — предизвика страшна безработица… Бедата на работниците не може да се опише…“
„А Брауде ме уверяваше…“ — помисли си Вагнер и без да може да се сдържи, възкликна:
— Каква измама!…
— Измама ли! За какво? — учудено попита Брауде.
— Да оцвети ре мажор в розово! — ядосано отвърна Вагнер.
— Но нали това е субективно!…
СЪННОТО ЦАРСТВО
Първата цел беше постигната. Професор Вагнер знаеше какво става навън. Оставаше самият той да проникне там — отвъд прозореца, на свобода. Планът му беше готов.
Той се усмихваше под мустак и се вглеждаше зорко в лицето на Брауде.
Неговият тъмничар се протегна уморено и се прозя.
— Какво значи това, професоре, защо ми се приспа?
— Представете си, и на мене също — каза Вагнер и се прозя насила. — Страх ме е, че вчера са ни изпратили не съвсем доброкачествени химикали.
— Странно… По всичко изглежда, че заспивам… Във всеки случай трябва… а-а-а… да предупредя…
Той се опита да се надигне, но в същия миг се тръшна в креслото и захърка.
— Готово! — каза професор Вагнер с широка усмивка. — Сега тая зараза ще залее цялата страна! По-рано от едно денонощие няма да се събудят. Колко просто излезе! Трябваше само да променя състава на препарата. Вместо антитоксин глътнаха обикновено безвредно магнезиево прахче. Действието на вчерашното хапче против сън вече престана и сега спят най-естествен мъртвешки сън. Целият Берлин, цялата Германия потъна в сънното царство! Свобода! Свобода! — извика Вагнер, без да се страхува, че ще събуди спящия Брауде.
Но радостта на Вагнер беше преждевременна. Дебелата дъбова врата на кабинета се затваряше отвън. Трябваше да я разбие. Той обиколи цялата лаборатория в търсене на подходящо сечиво. Но вътре имаше само уреди и стъклени съдове за химически опити… Оставаше тежката дъбова мебел. Той се залови с нея — използува я като таран. Мебелите се трошаха, парчетата се превръщаха в трески, а вратата не мърдаше.