Брауде продължаваше да спи — сега не биха го събудили и пушечни изстрели.
Никога досега Вагнер не беше работил с такова физическо напрежение. На няколко пъти му се наложи да гълта ретардин — препарата против умора, — за да възстанови силите си. Вече отминаха няколко часа упорита работа. Най-сетне едната половина на двойната врата поддаде. Професорът въздъхна с облекчение и се промъкна в образувалата се пролука.
Тук той можа да се убеди колко добре са го пазели — съседната стая беше пълна с пазачи. Всички спяха дълбоко, насядали в креслата или легнали на пода. Въздухът се тресеше от хъркането им. Точно пред себе си професорът видя гладка стоманена врата — като в хранилище на банка.
Професорът отпусна в отчаяние ръце. И дума не можеше да става да разбие такава вратата. Тя можеше да бъде само взривена.
„А защо наистина да не я взривя?“ — изведнъж си рече Вагнер. Той се втурна в лабораторията и започна да прехвърля стъклениците. Едновременно мереше, разтриваше на прах, смесваше, като работеше бързо с двете си ръце. Не беше минал и половин час, когато професорът взе в ръцете си фишек, пълен с взривно вещество с голяма сила. Направил малък отвор в стената до вратата, той пъхна вътре фишека и прекара фитил от него до далечния ъгъл на лабораторията.
„Или ще загина, или ще изляза на свобода!“
Хвърлил поглед към спящите, той се замисли. Извади часовника си, неодобрително поклати глава.
„В края на краищата няколко минути не променят нищо. Няма нужда от напразни жертви!…“ — И той извлече спящите служители в лабораторията.
Свършил с тях, Вагнер погледна още веднъж часовника си, въздъхна и запали фитила. Съскащото огънче побягна към вратата. Професор Вагнер неволно се притисна към стената… Минаха няколко безкрайно дълги секунди на напрегнато очакване.
Оглушителен гръм разтърси цялата сграда. Взривната вълна удари Вагнер. Той загуби съзнание.
Дошъл на себе си, Вагнер се опипа.
„Изглежда съм цял! — И веднага погледна часовника си. — Ама че работа! Цели двадесет минути съм лежал в безсъзнание… Вие ми се свят… Нищо… Ще мине!“ — И се огледа.
Стаята беше пълна със задушлив дим. Всички прозорци на лабораторията бяха изтръгнати с рамките. Стъклените съдове бяха разбити. Един от пазачите беше ранен и глухо стенеше насън. Брауде беше отхвърлен към вратата на лабораторията, но явно късметът му беше проработил. Той мърмореше нещо и в опит да се събуди надигаше глава, но тя тежко падаше обратно.
Вагнер прекрачи тялото му и влезе в кабинета. Тук цареше пълна разруха. Половината таван беше паднал. На стърчащите греди висяха някакви парцали, по които трепкаха огнени езичета. Всички мебели бяха изпотрошени. Писалището беше паднало на едната си страна, разцепено от срутилите се тухли. Подът беше разкривен и разбит. Вагнер се промъкна между натрупаните отломки и надникна в следващата стая.
Но вместо стената със стоманената врата той видя през димната завеса малка градина, оградена с висока каменна стена. Оттатък стената се извисяваше сивата грамада на постройка със счупени стъкла, пред която се виждаше изкривеният стълб на уличен фенер.
— Я гледай, не предполагах, че се намирам насред града! — си каза Вагнер и се приближи до дупката в пода.
Слепоочията му биеха, още му се виеше силно свят, лютивият дим пареше на очите му, но Вагнер, като се хващаше за издадените места на съборената стена, започна да се спуска в градината.
Всички дървета бяха пречупени, шумата им — обгорена.
„Стената!… Последната преграда… Как да я преодолея?“ — Вагнер се огледа. Градинска беседка. Край прага лежи спящият старец градинар… А, ето и онова, което му трябва — стълбата!
Вагнер бързо я опря до стената.
Погледнал от височината на каменната стена към развалините на своя затвор, той прехвърли стълбата, бързо слезе на улицата и се озова в спящия град.
Цареше мъртва тишина. Нищо не нарушаваше сънния покой. Улицата имаше необикновен вид. Цялата беше затрупана с купчини от телата на спящите хора. Тъй като му се налагаше постоянно да прекрачва телата им, Вагнер излезе по средата на улицата, за да върви по-бързо. Тук имаше автомобили със спящи във тях люде.
Вагнер вървеше към кръстовището.
Ей там на тротоара лежи пълна дама, положила глава на крака на пощаджията. Шапката беше паднала от главата й, а чадърът й се търкаляше встрани. Ето и автомобила за миене на улицата със спящия си шофьор. Водата още се лее от цистерната и мокри налягалите по улицата. Някои се свиват от студ, бавно се обръщат, но продължават да спят. Търкалят се цилиндри, шапки, пакети, бохчи, мукавени кутии… На някои лица е застинал израз на ужас. Изглежда, организмът на едни по-дълго от другите се е борил със съня: хората падали и заспивали пред очите им, на тях им се струвало, че градът и те самите са обхванати от епидемията на някаква страшна, непозната болест. И са заспивали с ужасната мисъл, че може би никога вече няма да се събудят. А други обратно — сънят ги е съборил почти светкавично. Лицата им бяха спокойни.