Съдът излезе да се съвещава. Публиката забръмча като разтревожен кошер. По всички ъгли се събраха групички от спорещи за предстоящата присъда. Чуваха се отделни викове:
— Кражбата си е кражба!
— Но опитите му могат да облагодетелствуват човечеството!…
— Никак да не спим?… — приказваше някакъв ухилен шишко. — Покорно благодарим! Позволете ни да се откажем от това благодеяние! Още Тургенев е казал, че нашият живот е сън и най-хубавото в него отново е сънят!…
— Може и да лъже!
— Кой? Тургенев ли?
— А не, Вагнер, като казва, че съвсем не спял. Може ли човек да не спи изобщо!…
— Съдът влиза!…
Присъдата беше изслушана с напрегнато внимание.
Като призна, че кражбата е доказана, съдът осъди професор Вагнер на един месец лишаване от свобода без строга изолация. „Тъй като обвиняемият не е имал користни цели и досега не е бил осъждан, наказанието да се приложи условно в едногодишен изпитателен срок…“
— Следващото дело е по иска на жилищния съвет…
Публиката тръгна да излиза от залата, обсъждайки присъдата, която явно задоволяваше мнозинството: Вагнер е наказан, фактически остава на свобода.
Само неколцина бяха недоволни.
— Значи човек може безнаказано да краде и убива? — с демонстративно висок глас питаше Шмеман и търсеше подкрепа с очи.
— Щом няма корист, няма и кражба! Вагнер трябва да обжалва! — казваха други.
Професор Вагнер вървеше под кръстосаните погледи в коридора на съда, без да обръща внимание на никого. Тревожеше го един въпрос: „Ами сега откъде ще намеря нужните за опити кучета?“
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ СПИ
Съдебният процес имаше неочаквани последици за професор Вагнер: направи го известен може би по-рано, отколкото искаше той самият. На съдебното заседание беше попаднал случайно кореспондент от малък московски вестник. След няколко дни в отдела за съдебна хроника се появи бележка с любопитното заглавие „Човекът, който не спи“. В бележката се описваше съдебният процес на доктор Вагнер и се съобщаваше, че професорът е „победил съня“: изобщо не спи и може да работи без умора двадесет и четири часа в денонощието.
Като резултат от бележката след няколко дни икономката на Вагнер му съобщи, че е дошъл кореспондент на „Известия“. Вагнер се намръщи недоволно: беше свикнал да държи работите си в тайна. Но след кратък размисъл професорът реши да използува посещението на представителя на печата — щом вече не може да лови нощно време кучета, остава му да поиска правителствена помощ. Май вече не беше възможно да продължава тайно опитите си, пък и нямаше голяма нужда от това — постигнатото досега беше достатъчно за публично изявление. Кореспондентът беше приет.
Докато се промъкваше между струпаните машини и апарати, коресподентът Горев забеляза професор Вагнер и се спря смаян. Вагнер беше застанал до високо писалище. От носа му излизаха две гумени тръбички, които минаваха през една дупка в прозоречната рамка. Тези тръбички сякаш органично свързваха професора с околните машини, сякаш той самият се беше превърнал наполовина в машина. И още нещо слиса Горев — с лявото си око Вагнер прегледаше някаква книга и правеше извадки от нея също с лявата ръка, а дясното си око устреми към посетителя и му подаде дясната си ръка.
— Седнете, моля! — любезно каза Вагнер, работата си с лявата ръка.
Като всеки опитен кореспондент Горев беше врял и кипял човек, но сега така се смая, че забрави за обикновени журналистически похвати и мълчаливо, с пълно недоумение гледаше ту шарещото по книгата и по ръкописа ляво око на професора, ту тръбичките в носа му.
Професорът забеляза състоянието на посетителя и усмихна.
— Тръбичките ли ви учудват? — любезно започна той. — Но това е съвсем просто: прекалено скъпя времето си, за да ходя на разходка. А чистият въздух е нужен, за да има човек здраво тяло и ясна мисъл. И ето че направих малко приспособление: изведох навън, под покрива, две тръбички, които се поставят в носа със специален накрайник. При вдишването на въздух се отваря един клапан, при издишването от въздушното налягане този клапан се затваря, а се отваря друг, който отвежда въздуха, минал през белите дробове. Това малко приспособление ми позволява да дишам постоянно чист въздух и погледнете какъв свеж цвят има лицето ми! Дребно изобретение, но от него може да има голяма полза. Представете си болните, които не бива да бъдат изнасяни от стаята. Пък и съвременната вентилация още много трябва да се усъвършенствува. А с помощта на тоя прибор всички болни могат да дишат чист въздух. Предвиждам и нещо повече; щом още старите римляни са можели да докарват вода от стотици километри, като създали монументалните си акведукт, защо пък ние да не създадем „аеродукти“? Би могло да се докарва по тръби например планински или морски въздух. В края на краищата това би било по-евтино, отколкото заради въздуха болните да се изпращат на стотици и хиляди километри. Централните тръби със специални компресори ще подават въздух в градовете ни и там той ще се разпределя. Планински, морски, степен или боров — ще бъде достъпен за всички…