Но Вагнер забеляза това и лявото му око сякаш угасна, задълбочи се в работата, лявата ръка заработи методично, докато в същото време дясното око продължаваше да гори въодушевено и дясната ръка описваше широки кръгообразни движения.
— И сега това е възможно! — каза професорът. — Сънят съвсем не е нормално явление, а болест поради отравяне с хипнотоксини: особени отрови, отделяни при работата на мозъка. Отровен от тях, човек заспива, тоест разболява се.
Когато човек спи, мозъкът му не изработва нови токсини; през това време организмът му унищожава токсините, натрупали се през работния ден. По такъв начин, като поспи, човек оздравява, но, уви! — за да се разболее отново привечер и отново да легне в леглото. Нима това не е ужасно?
Ако искате да знаете, сънят е заразителен. Правих такъв опит: лишавах куче от сън.
Когато организмът му беше отровен от хипнотоксините, аз ги извличах и ги инжектирах на добре отспало си и току-що събудило се куче. То заспиваше веднага.
Цялата задача се състоеше в намирането на „противоотрова“ — антихипнотоксини. Успях да реша тази задача по-широко, отколкото предполагах — откритият от мене антихипнотоксин убива не само токсините на съня, но и други. Следователно той заздравява целия организъм. Срещнах немалко препятствия, но ги преодолях. Победих съня. Изхвърлих кревата — тоя символ на болницата. Вече не спя и работя почти кръгло денонощие. Приемам антихипнотоксина заедно с храната. За хранене губя един-два часа в денонощието.
Всичко беше толкова необичайно, че Горев продължаваше да седи мълчаливо и да слуша внимателно професора.
— Но как се чувствувахте на първо време? — най-сетне попита той.
— Да, наложи ми се доста да се боря с навика да спя. Не ми се спеше ни най-малко. Но този безкраен, непрекъснат работен ден — ту със слънце навън, ту с тъмната завеса на нощта — ми се отразяваше някак си странно. Но все пак скоро свикнах с това. Затова пък колко хубаво се работи в нощната тишина! Няма да скрия една егоистична мисъл: страхувам се, че когато всички хора започнат да живеят без сън, едва ли ще бъде толкова тихо нощем.
— А не ви ли се струва, че перспективата за живот без сън може да не се понрави на всички?
— Дори съм сигурен в това — и професорът се усмихна — Веднъж, една зима в затънтено селце, предложих на един селски момък, който ми се чудеше задето не спя, да опита на себе си моето средство. Той се съгласи. Сутринта го питам как се чувствува. „Дявол да го вземе! — казва момъкът. — Едва не пукнах от скука! Цялото село спи. Само кучетата лаят. Ходих, ходих — страшна скука! Качих се на печката — не ми се спи и толкоз. Рекох си — тая нощ няма да има край!“
Освободете хората от привичния им труд — продължаваше професорът — пак ще им стане скучно. Но всичко това е само на долните степени на културата. Самата тя бързо ще се издигне до рационално използуване на „безсънните нощи“.
— Още един въпрос. Казвате, че не спите почти през всичките двадесет и четири часа. Но как не се изморявате?
— Много просто. И умората е болезнено явление. Работещият мозък отделя хипнотоксини, работещите мускули отделят кенотоксини — отровите, които предизвикват чувството на умора. Аз въвеждам противоотрова — ретардин — и умората изчезва. Моят ретардин прекъсва развитието на болестта, наричана умора, както прекъсват сега възвратния тиф, като въвеждат в организма диоксидиаминоарсенобензолдихлорхидрат — произнесе на един дъх Вагнер.
Горев се сепна от тази дълга чудновата дума. Той помоли професора да я повтори на срички и я записа в бележника си. „Такива думи придават на статията научна тежест“ — помисли си той.
— И сега направете равносметка — каза професор Вагнер. — Като работя с двете полукълба на мозъка, удвоявам продукцията си. Като работя двадесет и четири часа вместо осем, утроявам работното време. Значи, работя за шестима, при това без всякаква вреда за здравето си. Следователно за тридесет години работен живот човек е в състояние да изпълни програма за сто и осемдесет години. Или с други думи, за всяко половин столетие човечеството ще изминава по пътя на прогреса разстояние за три века наведнъж.
— Как мислите, струва ли си за това да жертвуваш пет-шест кучета?… — завърши с усмивка професорът.
„ДИКТАТОРЪТ“
Просторната гостна на банкера Голдзак, купил си неотдавна баронска титла, беше обзаведена с тежко, парвенюшко великолепие. По стените, покрити с резбована дъбова ламперия, се мъдреха еленови рога и гербовете на новоизлюпения барон. В ъгъла беше поставен рицар с доспехи и с меч от XIII век — съмнителният „прародител“ на барона. Стъклата на прозорците с тесни решетки изобразяваха същия баронски герб — върху жълт щит свита в лакътя ръка в доспех, която стиска меч с желязната си ръкавица. Над ръката — пет тъмносини звезди.