— Измежду децата, чиито майки са умрели при раждането, така избрахме и съпругата на Рагузник.
— Ами тогава изберете няколко заместници на Рагузник — предложи Ламорак.
— Не! Невъзможно! Как можахте да си го помислите? Ако ние изберем едно бебе, то е, защото то е създадено да живее, и не знае нищо. Според Вас е необходимо да се избират възрастни и да се дават на Рагузник. Не, д-р Ламорак, ние не сме нито чудовища, нито извратени брутални типове.
„Няма смисъл — безпомощно помисли Ламорак. — Няма смисъл, освен, ако…“
Тази нощ Ламорак едва успя да заспи.
Рагузник търсеше едни от основните елементи на човечността. Ала срещу него бяха тридесет хиляди Елзивърианци, предпочитащи смъртта. Множество от тридесет хиляди от едната страна и искането на едно семейство от другата.
Би ли могъл някой да каже, че тридесетте хиляди, които поддържаха тази несправедливост, заслужават смърт? Несправедливост, но по какви стандарти? Земни? Елзивъриански? И кой беше Ламорак, за да ги съди?
А Рагузник? Той беше съгласен да остави тридесет хиляди да умрат, включително и хората, които просто приемаха ситуацията, защото мислеха, че трябва да я приемат и нямаха шансове да я променят дори да искат.
Ами децата, които нямаха нищо общо с това? Тридесет хиляди от една страна и едно-единствено семейство от друга.
Ламорак взе решението си в състояние, което беше почти отчаяние и на сутринта повика Главния Съветник. Каза му:
— Сър, ако Вие намерите заместник, Рагузник ще види, че е загубил всички шансове за решение в негова полза и ще се върне на работа.
— Не може да има заместник — въздъхна Главният Съветник — вече Ви обясних това.
— Няма заместник измежду хората от Елзивър, но аз не съм Елзивърианец и това не означава нищо за мен. Аз ще бъда заместникът.
Те бяха развълнувани, много по-развълнувани от самия Ламорак. Десет пъти го питаха дали не се шегува. Ламорак беше небръснат и се чувстваше зле.
— Разбира се, че съм сериозен. И всеки път, когато Рагузник постъпи така, просто внесете заместник. Няма друг свят с такова табу и винаги ще има кандидати за заместници, ако плащате достатъчно.
Дадоха му учебниците и той прекара шест часа, четейки и препрочитайки. Нямаше полза от задаване на въпроси. Никой от Елзивърианците не знаеше нищо за работата, освен това, което беше написано в учебниците. Имаше много неудобства, особено когато детайлите бяха трудни за възприемане.
„Поддържайте показание нула на галванометъра А-2 през цялото време, когато свети червения сигнал на Прехвърлящия ревльо“ — прочете Ламорак.
— Добре, де, какъв е тоя „Прехвърлящ ревльо“?
— Там си пише — измънка Блай, а Елзивърианците се спогледаха като бити кучета и наведоха глави, втренчвайки се във върховете на пръстите си.
Те го оставиха дълго преди да достигне малката стая, в която беше централното управление на генераторите, обслужващи техния свят. Той получи инструкции къде да завие и кое ниво да достигне, след което го оставиха да се оправя сам. Той обиколи стаята прилежно, идентифицирайки инструментите и уредите за контрол, следвайки схемите и диаграмите в учебника.
"Това трябва да е „Прехвърлящия ревльо“ — помисли той с мрачно задоволство. Надписът потвърди това. Устройството представляваше полукръгъл циферблат с отвори, които вероятно бяха предназначени да светят в различни цветове. Добре, де, но защо точно „ревльо“?
Не знаеше.
„Някъде — помисли си Ламорак — някъде отпадъците се събират, пресоват се, преминават през тръбопроводи, клапани, вентили и дестилатори и чакат да бъдат преработени по петдесет начина. А сега просто се събират.“
Не без потръпване той натисна първото копче отбелязано в учебника като „Начало“. Тихо боботене оживя и се почувства през пода и стените. Ламорак натисна друго копче и лампите светнаха.
Консултирайки се с учебника за всяка стъпка, той напредваше, и така, стъпка по стъпка, стаите заблестяваха, индикаторите се задвижваха, а бръмченето се усилваше. Някъде дълбоко във фабриките натрупаните отпадъци се всмукваха в съответните канали.
Прозвуча остър сигнал и изтръгна Ламорак от концентрацията му. Беше сигнал от комуникатора и Ламорак включи приемника си. Главата на Рагузник се появи на екрана, в очите му се четеше недоверие.
— Това пък какво е?
— Аз не съм от Елзивър, Рагузник. Това не ми пречи.
— Но какво ти влиза в работата? Защо се намесваш?
— Аз съм на твоя страна, Рагузник, но съм длъжен да го направя.
— Но защо, след като си на моя страна? Така ли се отнасят с хората на твоя свят, както с мен тук?