- Твоята собствена, лична планина - обади се Бекер. - Харесва ли ти?
- Гледаш ли, Джак? Виждаш ли я?
- Виждам я - отвърна Джак. Искаше му се да добави дръзко, че не е сляп, но гърлото му се бе свило от вълнение и му бе по-лесно да си замълчи.
- Тук ще ти хареса - продължаваше Карин. - Изглежда така свежо и чисто, нали?
Бекер, който не изпускаше от погледа си и планината, и Джак, забеляза нарастващото му безпокойство. Предстоеше сърцераздирателна раздяла. Бекер насочи вниманието си към планината, за да запази собственото си вътрешно равновесие. Емоционалната струна, която Джак докосна у него, го завари неподготвен. „Кога се промених така?“ - запита сс той. Погледна Карин, за да разбере дали е усетила буцата, коятю внезапно се спря на гърлото му, но дори да беше, тя запази тактично информацията за себе си. Вниманието ѝ бе подчертано насочено извън прозореца.
И тримата се вторачиха мълчаливо в планината. Всеки потъна в мислите си, докато се носеха край нея в продължение на още няколко километра, преди Карин да намали скоростта и да се заизкачва бавно по лъкатушещия път към лагера.
ГЛАВА
18
За учудване на Аш, Дий прие много добре загубата на Томи. Досега би трябвало да е неутешимо тъжна и да потъва все повече и повече в скръбта си, докато тя я обездвижи напълно. За него бе нещо нормално да носи на ръце и двамата до колата: първо чувала с мъртвото момче, после Дий, увиснала на ръцете му почти толкова инертно, колкото трупа на детето. Но този път тя му помогна да опаковат нещата си и да проверят стаята, за да не би да забравят нещо. Дий изпразни кошчето за боклук от банята в книжна чанта (ще го изхвърлят някъде по-късно), Дий провери повторно чекмеджетата и дори се наведе да погледне под кревата, за да се увери, че не оставят нищо зад себе си. Пак Дий взе решението да напуснат незабавно, без да дочакат вечерта, както правеха обикновено. И Дий шофираше колата и изчака Аш да прибере чувала с тялото на Боби от крайпътната яма, където го беше скрил. Друг път в този момент тя обикновено вече беше безпомощна, смачкана купчинка човешка плът, отпусната на задната седалка.
Сега на задната седалка седеше Аш и нежно крепеше чувала на колене. Всичко беше различно и промяната го тревожеше. Тя го объркваше, както всяко отклонение от познатите, повтарящи се действия. Но имаше и още нещо: тази необяснима за него промяна го лишаваше от възможността да се грижи за Дий. Тя имаше нужда от него само когато скърбеше: тогава бе напълно зависима от Аш, за нея той се превръщаше и в подслон, и в хляб насъщен... Тези периоди винаги бяха изпълнени с напрежение и страх за Аш, но той се харесваше в ролята на защитник и снабдител с най-необходимото за живот. Приятно му беше, че умее да се грижи за Дий така, както тя за него през останалото време.
Но този път Дий все още се владееше, въпреки че бе много по-тиха отпреди. Изглеждаше му повече сърдита, отколкото тъжна, но сега ядът ѝ беше овладян и нямаше нищо общо с неочакваните бесове, които я обземаха понякога. Гневът ѝ този път напомняше страст, която не можеше да изгори за секунди, а ще кипи, ще се подхранва и поддържа под нивото на яростта. Изглеждаше, като че ли ще трае дълго време, и тази перспектива плашеше Аш.
Дий шофираше с карта, разтворена на коленете ѝ и колата леко се отклоняваше всеки път, когато прехвърляше поглед от пътя към картата. Изглежда, не ѝ беше лесно да открие каквото търсеше. Накрая се отклони в една от отбивките и се вторачи гневно в картата.
- Ха! - извика тя внезапно. - Хванах кучката!
- Какво?
- Разбрах къде го отведе.
- Кого?
- Момчето ми - отговори тя, като че ли въпросът беше повече от излишен. - Моето хубаво, прекрасно, съвършено момченце.
Аш погледна чувала на скута си. Усещаше тежестта на момчето върху бедрата си.
- Изхвърли това - разпореди се Дий. Тя изчака автобус, пълен с подрастващи момчета и момичета, да напусне отбивката и да се влее отново в движението по магистралата. Веднага щом останаха сами, заповяда на Аш да излезе от колата.
Той отнесе чувала в горичката, която разделяше магистралата от близкия град. На около петдесетина метра от тънката ивица дървета се виждаше къща. В далечината лаеше куче. Аш се надяваше, че кучето няма да нападне чувала. Постави го внимателно на земята и се опита да го покрие с нападали листа и клонки, но те се плъзгаха по гладката пластмаса. Винаги бе имал желанието да каже нещо хубаво за последно сбогом... Знаеше откъс от някаква молитва, но нямаше представа как точно да го направи. Остана за миг прав край чувала и се огледа нервно, опитвайки се полусъзнателно да изрови от себе си чувство на тържественост, но нищо не му хрумна освен подтикът да каже „Сбогом“. Наведе се и потупа леко фигурата в чувала. Сега тя бе твърда като къс скала.