- Той е смел. Аз не бих могъл да бъда толкова смел - изтърва се той.
Карин го изгледа озадачено.
Джак се обърна към езерото, погледна водата и скочи, като махаше с ръце и крака. Приводни се по корем, извил назад глава, като че ли по този начин можеше да избегне допира с водата.
Бекер сграбчи ръката на Карин и двамата загледаха напрегнато борбата на Джак по отделения с въже коридор. Момчето преплува първата отсечка като изплашено кученце с глава над водата, трескаво гребейки с ръце и крака под повърхността. Обратно трябваше да плува в стил „бруст“ и Джак атакува бойко, но стилът му почти не се промени. Когато стигна до брега, той се вкопчи за миг в платформата, преди да излезе от водата, опитвайки се да урегулира тежкото си дишане.
Бекер и Карин видяха как възпитателят коленичи, за да може да говори с Джак. Момчето посочи с кимване, че е добре, и след три дълбоки вдишвания се отблъсна и скочи обратно във водата, където зацапа в някаква негова версия на плуване по гръб. Ръцете му цапнаха два пъти по повърхността на водата и той потъна. Веднага се появи отново с все още размахани ръце, като плюеше и кашляше - и пак потъна.
Бекер тръгна да го спасява, но Карин го задържа.
- Той има затруднения - възкликна Бекер.
- Не го засрамвай.
Джак пак изплува, все още неовладял положението. Възпитателят вървеше по брега успоредно на момчето с дълъг гъвкъв прът в ръка, готов да се намеси незабавно, ако закъсалият плувец пожелае, но - интересно: момчето нямаше нужда от него! Макар и неравномерно и повече под водата, отколкото над нея, Джак се приближаваше до отдалечения край на определената отсечка. На Бекер му се стори, че присъства на изпълнението на някакъв вид средновековна смъртна присъда чрез удавяне. Струваше му се, че се поставя на изпитание не способността на момчето да плува, а издръжливостта му на болка и ужас.
Джак най-сетне преплува разстоянието, хвана се с една ръка за дървеното мостче, прекалено уморен да се изтегли от водата. Лицето му едва се виждаше над повърхността ѝ. Възпитателят пак коленичи да разговаря с него. Дори отдалеко Бекер виждаше ясно изтощеното лице на момчето.
- Няма да го накарат да го направи отново - каза той недоверчиво.
- Дай възможност на Джак сам да реши - отвърна Карин.
Бекер не можеше да повярва. Не бе подозирал досега, че е способна на такава жестокост към собственото си дете.
- Не може да успее да го направи пак - заяви той.
- Негово право е сам да реши.
Бекер се пребори с импулса да вдигне ръце над глава в жест на отстъпление, да махне на възпитателя, за да му даде да разбере, че нещата спират дотук. Само стоманеният самоконтрол на Карин го задържа на мястото му.
Джак изви глава да ги погледне. Дишаше мъчително с отворена уста. Бекер се опита да се усмихне, за да покаже на момчето, че вече е направило достатъчно и може да се оттегли с чест. С изненада видя Карин да го окуражава със стиснат юмрук.
- Какво ще докаже? - запита я той.
- Каквото и да е - отвърна Карин, без да се обърне към него. Тя кимна на Джак, стисна устни и още веднъж вдигна юмрук.
Джак погледна възпитателя, кимна, пое дълбоко дъх и започна последната третина от изпита. Според изискванията, отсечката този път трябваше да бъде преплувана в стил „кроул“, но беше очевидно, че Джак нямаше представа как да го направи. Потъна веднъж, появи се на повърхността и се върна към „кучешката“, което го бе спасило първия път. Той напредваше бавно по очертания коридор между дървени платформи на двата края, като че ли бе вързан за едната от тях, бореше се за всеки сантиметър, плащаше за него със загуба на енергия и способност да се държи над водата, потъваше, после пак се появяваше, все по-слаб след всяко Изплуване. На Бекер му се струваше, че това мъчение никога нямаше да свърши. Чудеше се на собствената си уязвимост, когато ставаше въпрос за момчето, смаян бе от хладнокръвието на Карин. Ако тази вътрешна голгота беше същността на родителството, той не разбираше как хората все пак остават живи...
Когато Джак най-сетне стигна до платформата, към която плуваше, остана във водата цяла минута, преди да поеме протегнатата ръка на възпитателя и да се измъкне с негова помощ на брега. След прегръдка и окуражително потупване по гърба, възпитателят се обърна незабавно към следващата си жертва. Джак тръгна към Бекер и Карин с непослушни нозе, които се подгъваха под него на всяка крачка. Лицето му бе побеляло, ноздрите му изглеждаха изтънели от умора. Бе прекалено уморен, за да им се усмихне, но когато майка му постави ласкаво ръка на рамото му и го целуна по главата, погледна я в лицето с няма молба за оценка.