- Голяма работа свърши - заяви Бекер, като пое линията на поведение о г Карин и сдържа ентусиазма си. А му се искаше да вдигне момчето на раменете си и да обходи триумфално лагера с него. - Чудесно се справи.
Джак продължаваше да гледа майка си с надежда за одобрение и Бекер усети как го бодва ревността.
- Измамих - каза Джак, все още задъхан.
- Видях - отвърна Карин.
- Не направих кроула - уточни Джак.
- Знам.
- По дяволите, всичко е наред - изтърва се Бекер. - Ти си само на девет години. Достатъчно е, че не се удави.
Карин го спря със смразяващ поглед.
- Не е правилно да се мами - заяви тя. - Всъщност не искаше да го кажеш, нали?
Карин и Джак се заизкачваха бавно по пътя нагоре по хълма към бунгалата. Тя задържа ръката си върху раменете му, докато момчето се отдръпна и тръгна пред нея, възстановило силите и самоувереността си. Днес явно нямаше да има повече държане на ръце...
Бекер се влачеше зад тях и не можеше да си прости, че се чувства наранен и отблъснат.
Казаха си довиждане пред бунгалото: Джак не криеше нетърпението си да им види най-сетне гърбовете. Момченцата вътре коментираха изпита по плуване и на Джак му се искаше да се присъедини към тях. Карин се раздели топло, но бързо с него - не стори нищо, което да го злепостави пред новите му приятелчета. На Бекер му се искаше да коленичи, да обгърне момчето в ръцете си, в последната минута да му прошепне мъдри съвети и окуражителни думи, но се усети, че Джак ще бъде ужасен от тази демонстрация на чувства. Накрая той само му стисна ръката и каза „довиждане“. Когато тръгнаха към колата и той се обърна да го погледне още веднъж, Джак вече говореше оживено с другите момченца.
Преди да влязат в колата, Бекер забеляза, че лицето на Карин бе обляно със сълзи, въпреки че не бе чул нито звук.
- Какво прекрасно дете - прошепна тя.
И Бекер за пръв път разбра какво точно искаше да каже.
Пътуваха мълчаливо продължително време. Той си представяше как тя се бори със сълзите си. Нямаше да се изненада, ако беше направила завой и се бе отправила обратно към лагера. Изпитваше силно съчувствие към нея: разбираше я, защото и той самият се чувстваше по същия начин. Не знаеше обаче как да го изрази по начин, който ще ѝ помогне. „Можем да се оженим, докато Джак е тук - мислеше си той, - и ще го изненадаме приятно, когато дойдем да го спасим от лагера след две седмици. Или - няма ли да бъде по-добре, ако Джак присъства на церемонията?“
Бекер пак се вгледа в разтревожения напрегнат профил на Карин и постави успокоително ръка на бедрото ѝ.
- Тежко е, нали? - запита той.
Карин го погледна, сякаш изненадана, че той е успял да разчете мислите ѝ.
- Нищо няма да излезе - каза тя.
- Ще се справим.
Тя поклати глава.
- Не.
- Няма да е леко, но е само за две седмици.
- Две седмици?
- Преди да го вземем.
- Говоря за нас, Джон. За теб и мен. Ние просто не си пасваме. Нищо няма да излезе. Никой не е виновен.
Бекер се вторачи в нея, опитвайки се да вникне в думите ѝ. Те като че ли го удариха в корема, разкъсаха го и сега той се изливаше през дупката, която бяха отворили в него...
- Опитваш се с всички сили - продължаваше тя. - Винаги си бил такъв по отношение на всичко, с което се захващаш. Обичам тази твоя всеотдайност, но - прекалено трудно е. Прекалено много е да искам от теб да влезеш в едно положение, където ще трябва да се справяш и съобразяваш едновременно с мен и с Джак. Не трябваше да го очаквам от теб, никога не трябваше да си мисля, че изобщо ще се заемеш с нас. Грешката е моя.
Бекер възприе думите ѝ като обвинение, но дори и в този смисъл за него те бяха лишени от логика.
- Първо и преди всичко трябваше да бъда наясно от самото начало. - Сега тя говореше бързо, мислите ѝ се търкаляха от устата една след друга в устремна последователност, сякаш само ако говори достатъчно бързо, ще успее да предотврати намесата му. Като че ли ако успее да резюмира отношенията им сама, ще сложи точка веднъж завинаги, отхвърляйки каквито и да било други възможни решения. - Ти си самотник, единак по природа. Знам, че си бил женен: как завърши бракът ти? Не казвам, че самият ти си пълен провал. Аз съм последната, която може да прави подобни внушения. Но ти си самотник, Джон, знаеш го, самият ти си го казвал. Ти гледаш на света по своему и реагираш по характерен за теб начин. За теб този начин е резултатен и това е хубаво, но не е честно от моя страна да очаквам да се откажеш от твоето с години оформяно отношение към света и един проверен модел на реакция. Не би следвало да го променяш само защото нещо друго се изисква от теб, когато живееш с една жена и детето ѝ.