Бекер се втренчи онемял в нея, докато тя шофираше и говореше, без да го погледне. Той чуваше думите ѝ, разбираше смисъла им, но не успяваше да проникне под външната обвивка, за да открие истинската причина. Те звъняха в ушите му, странният кух звук в гласа на Карин придаваше на казаното от нея някакъв нюанс на нереалност, на нещо далечно, сякаш това не се случваше с него, а с някой друг и той бе само наблюдател. Като че отхвърляха без сериозна причина някой друг нещастен, смаян смотаняк, не него.
- В края на краищата, това е най-доброто - говореше тя и Бекер осъзна, че бе изключил за няколко минути. Чувстваше, че бе пропуснал нещо критично важно, причинната връзка, която щеше да изясни всичко друго. Запита се дали да я помоли да повтори пропуснатото. - А и времето е подходящо сега, когато Джак е настрана. Така той няма да бъде свидетел на спорове и викане, което само ще му навреди. И двамата ще имаме време да преодолеем отрицателните си емоции и когато той се върне вкъщи след лагера, всичко ще бъде разчистено. Ние двамата се чувстваме най-добре сами, Джак и аз. Знам, че се опита, Джон, но смятам, че той получава противоречиви сигнали и това го смущава. Децата обичат нещата около тях да са ясни и прости.
Бекер се замисли дали причината не е свързана по някакъв начин с Джак. Да не би да ревнува момчето от него? Възможно ли е ръката на Джак в неговата, докато вървяха към езерото, да я е разтърсила толкова силно, колкото и него, но с обратен знак? Реши, че тук има нещо, което се нуждаеше от изясняване, той трябва да стигне до същността. Знаеше, че ще успее да го направи, стига да изчезне тази студена буца в корема и да спре ревът в ушите му...
Карин го погледна: взря се в него истински за пръв път, откакто заговори. Той се беше свил на мястото си, вторачил поглед в таблото отпред. „Цупи се - помисли си тя. - Отпуснал се е там като чувал с картофи и мълчи: не си дава зор да каже дори две думи. Не му пука достатъчно, за да спори. Колко характерно за един мъж. Безнадеждно мъжко поведение. Още по-хубаво: това улеснява нещата. Нека да се цупи. Бива си ги в цупенето тия мъже: пасва им прекрасно.“ Бившият ѝ съпруг беше истински шампион по цупене: веднага си пускаше кепенците, мрачен и нацупен, при първия сигнал за емоционална депресия. В такива случаи той обикновено винаги излизаше: чисто и просто се изхлуваше от стаята, вместо да седне и да разговаря по проблема. Сега Бекер беше вързан в колата и не можеше да излезе дори и да иска, но тя виждаше достатъчно ясно, че ѝ сервира поведение, равностойно на това на бившия ѝ съпруг.
- Ще кажеш ли нещо? - запита тя раздразнено.
Нужно му беше доста дълго време, за да реагира на въпроса ѝ: сякаш го бе извикала някъде от много далеко. Отговори й, без да я погледне.
- Ще ми разрешиш ли да се виждам с Джак?
И някъде дълбоко в гърлото му прозвуча звук, който Карин прие като смях - или ридание...
* * *
Мъжът и жената натовариха нещата си в багажника - Реджи ги проследи през прозореца на канцеларията си и веднага щом колата им пое по магистралата, забърза към бунгалото. Както беше очаквала, бяха напуснали окончателно. Кошчетата за боклук бяха празни, стаята - почистена. Даже леглото бе оправено, кувертюрата бе опъната и дори подпъхната в долния край с ясно очертани ъгли - също като в болница. Нищо не бе поломено, одраскано или откраднато. Реджи се почувства някак измамена: нямаше за какво да се хване, за да поднови оплакванията си срещу тях.
- Платили са за още четири дни - обясни тя на двамата агенти от ФБР, които се върнаха в мотела без момчето от задната седалка. - Но заявявам, че ми дължат точно толкова като компенсация за неприятностите, които ми създадоха.
- Няма причина да издадем заповед за задържане - заяви жената и погледна мъжа за потвърждение. Той стоеше настрана, вторачен в чакъла пред нозете си. Също като Джордж, след като му се скара за нещо. Безучастен, вбесен и затворен в себе си. Реджи усети внезапна симпатия към енергичната млада жена. Не си струва да работиш с мъже: през по-голямата част от времето хабиш нерви за едно нищо. По-добре е да си вършиш нещата сама.
- Казвате, че сте ги видели на тръгване? - запита жената.
- Да. Този път безсрамно нагли. Тръгнаха си посред бял ден, а той дори не носеше слънчеви очила независимо от „проблема с очите“!
- Само двамата? Мъжът и жената?
- Че кой друг?
- Никакво дете?
- Може да са го накарали да легне на задната седалка, разбира се.
- Вярно - съгласи се жената, но явно не ѝ повярва. - Казахте, че сте ги наблюдавали да си товарят багажа. Щяхте да забележите, ако в колата влезе дете и легне на задната седалка, нали?
- Ако гледам към колата точно в този момент. Имам за вършене и други неща, не мога да си разреша да се зверя в колата им с часове. Имаха възможност да вкарат няколко деца в тази кола, докато се занимавах с неотложната си работа.
- Вярно е - пак се съгласи агентката с нея и пак явно не й повярва. - Но нямате причина да предполагате, че са го направили?
Реджи погледна Джордж, който като че ли се опитваше да прикрие самодоволната си глупава усмивка. Искаше да присъства на разговора заради вълнението, което той предлагаше, но едва ли щеше да ѝ помогне. Никога не го бе вършил през целия им съвместен живот. Стърчи там ням като кол, вместо да ѝ подаде ръка, а после ще се перчи и ще разказва на всеки глупак, който прояви желание да го слуша, как е помагал в разследване, водено от ФБР. Помагал на кого? Не и на жена си, то се знае.
Реджи сви рамене.
- Възможно е и да съм сгрешила за детето. Всъщност никога не съм го виждала, казах го още първия път. Видях само детска четка за зъби, да, но продължавам да твърдя, че в това бунгало ставаше нещо странно.
Агентката въздъхна.
- Така е. Не оставиха ли адрес за препращане на кореспонденция, не споменаха ли накъде отиват?
Реджи изсумтя.
- Дори не помахаха за довиждане, но слава Богу, че се изметоха. - Тя погледна многозначително Джордж, който веднага се вторачи в пътеката пред краката си и отпусна рамене - също като агента. „Като двама близнаци са - помисли си Реджи. - За нищо не стават тия мъже, всички до един.“
- Е, това е всичко - каза жената. Погледна още веднъж към колегата си, но той вече се бе обърнал на пети и бе тръгнал към колата.
Реджи изгледа отдалечаващата се кола с чувство на разочарование. Бе спечелила напълно битката. Освободила се бе от онази жена Дий и идиотския ѝ „съпруг“ - дори беше успяла да насочи вниманието иа двама агенти на ФБР към тях! - но се чувстваше странно измамена, без да знае защо. Обърна се към Джордж, но той вече бе успял да изчезне.