- Че кой друг?
- Никакво дете?
- Може да са го накарали да легне на задната седалка, разбира се.
- Вярно - съгласи се жената, но явно не ѝ повярва. - Казахте, че сте ги наблюдавали да си товарят багажа. Щяхте да забележите, ако в колата влезе дете и легне на задната седалка, нали?
- Ако гледам към колата точно в този момент. Имам за вършене и други неща, не мога да си разреша да се зверя в колата им с часове. Имаха възможност да вкарат няколко деца в тази кола, докато се занимавах с неотложната си работа.
- Вярно е - пак се съгласи агентката с нея и пак явно не й повярва. - Но нямате причина да предполагате, че са го направили?
Реджи погледна Джордж, който като че ли се опитваше да прикрие самодоволната си глупава усмивка. Искаше да присъства на разговора заради вълнението, което той предлагаше, но едва ли щеше да ѝ помогне. Никога не го бе вършил през целия им съвместен живот. Стърчи там ням като кол, вместо да ѝ подаде ръка, а после ще се перчи и ще разказва на всеки глупак, който прояви желание да го слуша, как е помагал в разследване, водено от ФБР. Помагал на кого? Не и на жена си, то се знае.
Реджи сви рамене.
- Възможно е и да съм сгрешила за детето. Всъщност никога не съм го виждала, казах го още първия път. Видях само детска четка за зъби, да, но продължавам да твърдя, че в това бунгало ставаше нещо странно.
Агентката въздъхна.
- Така е. Не оставиха ли адрес за препращане на кореспонденция, не споменаха ли накъде отиват?
Реджи изсумтя.
- Дори не помахаха за довиждане, но слава Богу, че се изметоха. - Тя погледна многозначително Джордж, който веднага се вторачи в пътеката пред краката си и отпусна рамене - също като агента. „Като двама близнаци са - помисли си Реджи. - За нищо не стават тия мъже, всички до един.“
- Е, това е всичко - каза жената. Погледна още веднъж към колегата си, но той вече се бе обърнал на пети и бе тръгнал към колата.
Реджи изгледа отдалечаващата се кола с чувство на разочарование. Бе спечелила напълно битката. Освободила се бе от онази жена Дий и идиотския ѝ „съпруг“ - дори беше успяла да насочи вниманието иа двама агенти на ФБР към тях! - но се чувстваше странно измамена, без да знае защо. Обърна се към Джордж, но той вече бе успял да изчезне.
* * *
Мълчанието в колата бе толкова гъсто, че Карин го усещаше като течност, която се плискаше напред-назад при всеки завой. Бекер дори не я поглеждаше, а тя не се сети за нищо неутрално, с което да го наруши - освен да пусне радиото. Нямаше смисъл да говорят за двойката от мотела. С тях нямаше дете и нямаше причина да ги подозират в каквото и да било. Не ги обвиняваше за внезапното им заминаване. След разправията със собственичката, на която станаха неволни свидетели, Карин чувстваше, че на тяхно място би направила същото. Единственото им нарушение - ако имаха основания да го назоват така - бе странността им и предплатата за четири дни. А колкото до скъсването с Бекер, бе повече от ясно, че самият той няма какво да каже: нито като защита, нито като аргумент срещу нея. Доколкото разчиташе поведението му (като се изключи обикновената обида на изоставения), на него явно изобщо не му пукаше.
Възприе иззвъняването на телефона като благословия. Вдигна го, преди звънът му да престане да отеква в колата.
- Крист - обяви тя в слушалката и за известно време отново настъпи тишина. Бекер забеляза, че слуша отсрещната страна като актьор: с леко преувеличена концентрация, стиснати устни, присвити очи, от време на време изразяваше съгласието си с кимане. „Играе заради мен - помисли си той. - Иска да ми даде да разбера, че е жена с прекалено много ангажименти и проблеми за разрешаване, за да се занимава с мен.“ По едно време тя дори го погледна, усмихна се и сви рамене, сякаш искаше да каже, че нещата не зависят от нея: тя е безпомощна пленница на по-високи цели.
Бекер ѝ беше благодарен за малката пантомима, която изигра заради него: тя даде и на двамата извинение да се справят с неловкостта и да се освободят от напрежението, което висеше между тях като черен облак. Всяко едно отвличане на вниманието бе добре дошло, а в този смисъл работата нямаше равна на себе си.
Тя отдръпна за миг слушалката от устата си, прошепна „Малва“ по посока на Бекер, после кимна отново, сякаш за да увери Малва, че все още я слуша. Бекер се надяваше, че тя ще разговаря по телефона до края на пътуването им. Бе го наблюдавала напрегнато от мига, в който пусна бомбата си, и му причини допълнителна болка. Знаеше, че дори по време на повърхностния разпит на собственичката на мотела Карин не бе престанала да го следи отблизо. Бекер усещаше ясно, че тя очаква нещо от него, израз на гняв или скръб, добре режисиран и умело подбран емоционално словесен поток, украсен с отрепетирани жестове на отчаяние: като преднамерено преиграване на загуба на контрол от първокласен актьор. Тя искаше да го види как залита на ръба на чудовищна паст, почти погълнат от нея! Да размахва безсмислено ръце, за да възстанови нарушеното равновесие: внимавай, иначе потъваш в пропастта на скръбта! Искаше от него болезнена реакция. Жените винаги я искаха, но Бекер не възнамеряваше да ѝ я предостави. Той реагира на болката така, сякаш бе жестоко сритан в слънчевия сплит. Парализиран от неочаквания удар, той се опитваше отчаяно да поеме дъх и единственото, което успя да направи, бе да се сгърчи около болката и да се опита да остане на повърхността. Не му стигаха сили за танца, който тя очакваше от него. Предполагаше, че бе разочарована - вероятно това се оказа много незадоволително зарязване от нейна гледна точка.