Бекер се присъедини към смеха на Карин за сметка на „Косматия“ Хемингс. Установи, че като че ли диша по-леко. Намаляло бе усещането, че бузите и ушите му пламтят от унижение. Все още не му се искаше да срещне очите ѝ, но вече поне можеше да се преструва, че нищо съществено не се е променило.
Тя потупваше с пръсти по волана в очакване па отговора от Малва. Не вършеха кой знае какво, но все пак работеха.
ГЛАВА
19
Дий се спря на мотел извън Хинсдейл в Бъркшайърс. През прозореца Аш виждаше планински върхове с нежните извивки на женско тяло: те се издигаха от всички страни. Достатъчно беше да присвие очи, за да си представи, че лежи на пода и гледа голото тяло на Дий върху леглото, закръглената извивка на гръдта ѝ - единия планински връх, а другия - извивката на бедрото и задника.
Дий беше излязла да търси работа и Аш бе сам. Картината по телевизията беше много лоша: планинските върхове наоколо пречеха на сигнала, а кабелно обслужване нямаше. Този мотел бе най-забутаният от всички, в които бяха отсядали досега. Той беше прекалено далеко от Бъркшайърския фестивъл и Танглууд - за да примамва туристи през лятото; твърде отдалечен от всички по- големи градове в околността - за да привлича бизнесмени, намираше се край път без значение - за да се надява поне на случайни пътници. Мотелът съществуваше главно благодарение на местните хора, а това означаваше сбирки за пийване след абитуриентски бал, нелегални любовни двойки, семейства от околността, чиито домове са или в ремонт, или се обезпаразитяват.
На около петдесетина метра от мотела се виждаше кола върху циментови блокчета близо до пикап с демонтиран двигател: части от него бяха разхвърляни из обраслата с бурени поляна. Близо до тях се издигаше разнебитена къща с опънат простор отпред. Под прострените дрехи играеха две деца и пищяха в самозабрава, докато се мъчеха да се ударят едно друго с пръчки по глезените. Между мотела и къщата нямаше никаква ограда или някакъв друг вид разграничение.
Непосредствено зад мотела успоредно на пътя започваше гора. В тази част от страната гората заобикаляше всеки опит на човека да отнеме за себе си и своите нужди части от нея. Аш не виждаше от страничния прозорец на бунгалото колко близо до мотела бе гората отзад, но знаеше, че тя е там, близо, съвършен дом за мечки. Той си представи, че се осмелява да влезе в нея някоя нощ, влачи се бавно нагоре по планината между дърветата, надушва следите на други животни, чува ги как се разбягват при звука на тежките му, тромави стъпки. Представяше си с удоволствие, че намира пещера високо горе в планината. Пещера, може би известна на други мечки, но в която никога не бе стъпвал човешки крак... Ще живее там, ще се храни с горски плодове и риба, ще пие вода от планинските потоци... Дий, разбира се, ще го открие: за една орлица няма нищо невъзможно, но леговището му ще бъде на прекалено голяма височина и подстъпът към него ще е твърде стръмен, за да посмее някой друг да наруши спокойствието му. Когато настъпи зима, той ще се свие между листата и ще спи с месеци. Ще може да се отпусне и да заспи, без да се страхува, че някой ще пострада - около него няма да има никой...
Аш гледаше далечните планински върхове с неясна тъга и копнеж. Ако Дий не довлече пак някого вкъщи, може би някоя нощ ще му разреши да поскита из горите и планините. Но той знаеше, че няма голям шанс: усещаше, че тя сигурно ще домъкне някого. И то много скоро. Не бе вземала лекарства от раздялата с последния Томи, но и не се бе строполила в нейната пропаст на безгранична скръб и силна депресия. Аш обаче усещаше определено някаква разлика в настроението ѝ. Почти неконтролируемата възбуда сякаш бе уталожена и насочена в определено русло от неразбираема за него враждебност. Като че ли Дий беше открила нова цел, която поглъщаше кипящата ѝ енергия по съвсем нов за Аш начин. Когато намери работа, нещо, което никога не ѝ отнемаше много време, Аш очакваше пак да доведе някого вкъщи. Шансовете му да поскита из горите бързо се стопяваха...