- Не ми е наредено да спра - отвърна Хемингс. - Все още.
- Сетих се, че е възможно да се открие нещо, ако се проверят местните болници и лекарски кабинети: дали няма случай на внезапно изчезване на някоя от сестрите там?
Отново настъпи мълчание. В първия момент Бекер си помисли, че беше предложил работа достатъчно огромна, за да обезсърчи дори Хемингс.
- Няма да стане - каза накрая Хемингс.
- Много работа?
- Погрешна следа - отговори Хемингс. - Залагаш на погрешна карта.
- Защо?
- Още ли не си чул?
- Хеъри, аз съм изключен от случая. Не съм чул нищо. Какво е станало?
- Открили са Рейнълдс.
- По дяволите!... Къде?
- Извън магистрала 84 в Кънектикът между Бикфърд и Санди Хук.
- Нещо особено?
- Още не е извършена аутопсия. Открили са го едва тази сутрин, но доколкото разбрах, няма нищо ново. Побой, чувал за отпадъци, гол и т.н. С една-единствена разлика.
- Каква?
- Отпечатък.
Бекер затаи дъх.
- Каза, че е гол.
- Гол е. Но този път в чувала има монета от половин долар с дупка - някой очевидно я е носил като медал. Казаха ми, че на този половин долар има отпечатъци от палец и показалец толкова ясни и чисти, колкото човек може да си представи.
- Не на момчето, кажи ми, че не са на момчето!
- Веднага го казвам. Не са на момчето.
- Проследили ли са го вече?
- Разбира се. Изскочи толкова бързо, колкото можеш да си представиш. В Пенсилвания има висяща заповед за задържане на лицето.
- Кой е той?
Хемингс замълча.
- Не ми казвай, ако не се чувстваш оправдан да го направиш - бързо каза Бекер. - Не рискувай работата си.
- Ти си в отпуска по болест - започна Хемингс.
- Правилно.
- Но си все още в Бюрото.
- Не ми казвай нищо, ако се страхуваш да го направиш.
- Бъди добър да не ме манипулираш с обратни психологически трикове, Бекер. Може да съм в отдела за разследвания, но не съм кретен.
- Съжалявам, Косматко. Но, за Бога, и ти не ме карай да ти се моля.
- Казва се Тейлър Ашфърд - младши. Заповедта е за незаконно бягство от Щатския затвор в Пенсилвания, където е преминавал курс на психиатрично лечение.
- Душевноболен.
- Смятам, че можеш да го наречеш и така.
- За какво е бил там?
- Като се изключи фактът, че е луд?
- Лудостта сама по себе си не е престъпление. Знаеш ли за какво е бил вкаран в кафеза?
- Не можеш да се удържиш, нали, Бекер? Знаеш, че се гордея с осведомеността си, и ме предизвикваш да го докажа.
- Поставих нещата напълно открито още в самото начало на разговора ни.
- Вярно е. Поради невменяемост не е признат за виновен за убийството на баща си, майка си, брат си и сестра си и е изпратен за неопределено време в кошарата.
Сега беше ред на Бекер да замълчи.
- Както виждаш, много вероятно е всеки момент да бъда отзован от задачата с изоставените униформи - стига заместник-директорката Крист да намери време да се сети за мен.
ГЛАВА
20
Джак бе на половината път надолу по хълма и стоеше на опашката, изчакваща търпеливо времето за вечеря пред трапезарията, когато се сети, че бе обещал да даде на едно от момичетата от бунгалото на алгонкуините91 книгата си „Старият викач“. Измъкна се от опашката и тръгна обратно към бунгалото. Тича, докато стигна до стръмнината, после премина в бърз хад. Обичаше времето за вечеря. Тогава възпитателите разказваха приказки, пееха песни, пускаха шеги. Създаваше се приятелска атмосфера дори когато възпитателите ги караха да се надвикват, за да докажат превъзходството на едно бунгало над друго. На Джак не му се искаше да изпусне и минутка от вечерната веселба, но беше обещал книгата на момичето. Не знаеше защо се чувства така задължен да изпълни обещанието си към едно момиче - ако се изключи твърдението ѝ, че с удоволствие ще я прочете. Стори му се лесен начин да направиш някого щастлив - като се изключи повторното изкачване на стръмнината към бунгалото.
Пътеката бе достатъчно широка за камиона, който им докарваше храната, но сега, когато Джак вървеше нагоре сам, тя му се стори много тясна: просто една ивица през гората, изровена от коловози. Когато децата от бунгалото се спускаха заедно надолу сутрин, тя изглеждаше широка като булевард, пулсиращ от хора и звуци, озвучен от викове и смях. Но сега, когато вървеше по пътеката нагоре сам, Джак усети примитивната същност на заобикалящата го гора. Няма начин между дърветата да се спотайват опасни диви животни - често им го бяха казвали. Няма и лоши хора, въоръжени с брадви и ножове. Един от възпитателите ги беше уверил, че лошите хора са в големите градове и никога не ходят по горите. Джак вярваше на всички тези приказки - бе ги чул от лица, облечени с власт - и все пак... А купищата лоши хора в Шеруудската гора102? А лудите, които живееха по горите и се хранеха с деца, не точно вещици, а... Джак не помнеше ясно подробностите, но тревожното чувство у него бе достатъчно реално. Да не говорим за всички онези приказки за духове, които по-големите деца обичаха да разказват нощно време... Но, от друга страна, той беше тук и сам се изкачва към бунгалото, може да се каже, без да му мигне окото! Гордостта от собствената му смелост като че ли наклони везните на другата страна и той преодоля страховете си.