Медицинската сестра пристъпи към него, когато той стигна върха на хълма. Тя се появи така внезапно, че Джак не видя откъде изскочи - освен ако не се бе притаявала зад някое дърво. Не си спомняше да бе внждал по-рано в лагера медицинска сестра в униформа. Колосаната ѝ бяла рокля, чорапи и ослепително бели обувки изглеждаха съвсем не на място сред непринудената естествена атмосфера на лагера.
- Майка ти катастрофира. Ще те отведа при нея - заяви сестрата строго. Тя се обърна рязко и тръгна към паркинга, който едва се виждаше зад бунгалото на Джак.
Момчето се поколеба. Струваше му се, че познава сестрата, имаше чувството, че я бе виждал и по-рано, но не успя да си спомни къде. Потърси с поглед възпитател наоколо за съвет. Разрешено ли е да напуска лагера? Къде е майка му? Колко е пострадала? Сигурно много сериозно, щом са изпратили сестра за него.
Тя беше вече доста напред, вървеше бързо, сякаш притисната от времето. Обърна се веднъж и го изгледа с мрачно лице. Случилото се с майка му трябва да е много, много сериозно.
- Тръгвай - каза тя остро, преди да се обърне още веднъж на пети и да закрачи решително към паркинга.
Джак се огледа още веднъж - търсеше някого, на когото да каже къде отива, но не видя никого и забърза след сестрата. Тя вървеше напред, сякаш бе готова да тръгне и без него, като че ли нямаше никакво време за губене. Не се обърна да го погледне отново.
* * *
Отначало Дий не знаеше дали Томи я следва или не, но не си разрешаваше да се тревожи. Ако тръгваха след нея - прекрасно, ако ли не - винаги можеше да опита някой друг път. Понякога не тръгваха след нея, защото не я разбираха, но тя не рискуваше да се спира и да обяснява. Обикновено минаваше като вятър край опашката на група деца и ги забръсваше по допирателната, самата тя вече насочена към изхода на търговския център и безопасността на колата. Ако съумяваше да откопчи нейното момче от групата с шокиращото си съобщение и да го увлече в своята собствена орбита, опитът ѝ се увенчаваше с успех. Ако ли не, никога не се мотаеше наоколо, за да не бъде забелязана. Тя не спореше и не дискутираше нещата с тях, нито стоеше наблизо. Оставяше ги да я следват. Никога не вървеше заедно с тях, нито ги хващаше за ръка. Не се бавеше, за да им даде възможност да се осъзнаят и да потърсят съвет от учители, братя и сестри или настойници. Те идваха, защото реагираха спонтанно на криза или команда - или не идваха. Обикновено идваха. Защото бяха в точната възраст, когато разбираха и съответно реагираха на команда, изречена с авторитетен тон, защото бяха в онази възраст, когато вече се осмеляваха да се доверяват на собствената си преценка и се решаваха да я следват без допълнително одобрение от трета страна, и защото бяха във възрастта, когато все още обичаха достатъчно силно майките си, за да откликват емоционално и, естествено, глупаво, винаги, щом ставаше въпрос за тях... Но идваха най-вече защото тя ги искаше - Дий бе убедена в това. Защото тя се нуждаеше от тях. Защото в края на краищата те фактически ѝ принадлежаха и дълбоко в сърцата си го знаеха. Те копнееха да бъдат с нея, както тя копнееше да бъде с тях. Ако я следваха, значи бяха предопределени един за друг. Докато стигна до паркинга, Дий вече знаеше, че и Джак бе предопределен за нея. Тя отвори задната врата на колата за него и се плъзна зад волана. Наоколо нямаше жива душа - нито на паркинга, нито където и да било другаде. Някъде от подножието на хълма се понесе песен.
Двигателят бе запален, преди Джак да стигне до колата. Когато Дий чу затръшкането на задната врата, веднага пусна колата в движение. В огледалото си за задно виждане видя как одеялото на задната седалка се издигна внезапно и веднага се спусна обратно - като крило на голяма птица...
* * *