Самият Бекер бе възхитен от изпълнението ѝ. Един неосведомен наблюдател нямаше в никакъв случай да разбере, че тази безпристрастна на вид професионалистка е всъщност майката на изчезналото момче. „С изключение на очите“ - помисли си той. Те като че ли бяха потънали дълбоко в лицето ѝ - сякаш не бе спала от седмици... Измъчени, обезумели очи: те разкриваха цената, която плащаше за външно демонстрираното спокойствие. На Бекер му се прииска да я обгърне с ръце и да целува очите ѝ, докато ги излекува... Но вместо това седна на едно от трите бюра в канцеларията и се загледа в пея.
Тя приключи съвещанието по характерния си начин: просто сменяше позата си, освобождаваше присъстващите с мръдване на рамене или с леко накланяне на глава. Мъжете се изнизаха облекчено навън, двете ченгета отново плъзнаха погледи по Бекер, преди да обърнат гръб и да изчезнат. Бекер не си въобразяваше, че в една малка общност без излишен блясък или избрани длъжностни лица, или йерархия, не по-дълбока от едва две степени, на полицията често се налага да се държи почтително към когото и да било. Но сега те излязоха от канцеларията като деца от начално училище, благодарни на късмета си да се оттърват само с едно добро конско. Карин умееше не само да командва мъжете - тя притежаваше редкия талант да постъпва така, че командаренето ѝ да им се хареса. Бекер се зачуди защо тя се измъчваше толкова от несигурност по отношение на способностите си.
Останала сама с Бекер, Карин за пръв път съблече жакета си. Той си я представи как ходи из гората, облечена така: изкривената женска разновидност на популярния стереотип на агента от ФБР с вечния костюм и закопчана догоре риза. Разбира се, тя бе дошла направо от канцеларията и не бе имала време да се преоблече, но, от друга страна, правата пола и тъмносиният жакет я улесняваха в определено отношение: с тях по-леко постигаше нужния респект, отколкото ако се бе явила пред всичките тези мъже по дънкови къси панталонки и спусната над тях трикотажна блуза.
Блузата ѝ бе покрита с тъмни влажни петна под мишниците и на корема, там, където бе натикана в полата. Беше се потила обилно, но не бе дала да се разбере. Денят бе топъл, но не чак толкова горещ. Тя се бе потила от напрежение и когато застана до него, в носа го удари киселата миризма на тревогата. Потта от физическо усилие никога не миришеше, докато бе прясна, но нямаше дезодорант на света, който да може да прикрие миризмата на страха...
Той се опита да я обгърне с ръце. Тя не оказа съпротива, но сгъна ръце пред себе си, те легнаха на гърдите му и осигуриха явно търсената от нея дистанция. Тялото ѝ бе напрегнато като къс стомана.
- Надявам се, че си е счупил крака - засъска тя. - Кълна се пред Бога, че го искам от сърце. Моля се да лежи зад някоя скала със счупен крак.
- Не... шшшшшт...
- Защото, ако не е така, ако той просто не е в състояние да се върне при нас...
Бекер наклони брадичка така, че главата ѝ да се намести по-близо до него. Заразтърква гърба ѝ и продължи да ѝ шътка като на дете.
- Ако е отвлечен... - Тя замря, прекалено задавена от собствения си ужас, за да говори.
- Не е отвлечен, просто се е изгубил.
- Откъде, по дяволите, знаеш, че се е изгубил?
- Децата се губят - занастоява Бекер неубедително. - Понякога се заскитват и се губят.
- Не и Джак. - Тя поклати буйно глава. - Не и моят Джак. Той е прекалено умен, за да го направи. Той ще си проправи път и ще го маркира, ще се ориентира. Първо и преди всичко просто няма да го направи, знаеш какъв е. Няма да го направи.
Беше толкова напрегната, че тялото ѝ като че ли вибрираше. Бекер беше изненадан, че му разрешава да я държи в ръцете си, но тя не се отдръпваше. Сякаш се нуждаеше от присъствието му, въпреки че не бе готова да си го признае. Дори и дотук да свърши всичко, което тя имаше намерение да му разреши, Бекер го прие като напълно достатъчно.
- Ако е отвлечен...
Бекер постави ръка на тила ѝ. Сухожилията там създаваха впечатление, като че ли са готови всеки момент да се пречупят от напрежението, с което задържаха главата ѝ върху раменете.
- По-добре е да е в езерото...
Бекер я разтриваше и шепнеше успокоително.
- Казвам ти, по-добре е да е там. Предпочитам го удавен, отколкото измъчван от някакъв шибан маниак.
- Няма причина да се мисли, че...
- Чувствам го - заяви тя.
- Само защото мислиш непрекъснато за този случай...
- Чувствам го. И ти също, нали? Джак няма да се замотае сам из гората, няма да влезе в езерото без човек наоколо. Той е прекалено добро момче, прекалено добре възпитано, прекалено загрижено за... - Тя се отдръпна от Бекер и постави ръце върху лицето му. Пръстите ѝ бяха студени като лед, а очите ѝ се взираха в Бекер, сякаш се вглеждаха в него от ада. - Нашите хора в Пенсилвания се опитват да намерят снимка или поне подробно физическо описание на този Ашфърд - скоро ще знаем как изглежда. А когато намеря този шибан кучи син, Ашфърд или Ламънт, или който и да е, ще го убия собственоръчно!