Аш продължаваше да я гледа с укор.
- Случаят е приключен. - Тя изтупа ръце и се опита да изглежда сериозна, въпреки че едва сдържаше смеха, който бълбукаше все по-ясно и силно в нея.
- Понякога си ужасно досаден. - Дий вече се смееше. - Хайде, признай, не бях ли добро момиче напоследък? Кажи, не бях ли?
Аш я наблюдаваше напрегнато. Наистина беше добра през последните няколко дни. Но няколко дни не са достатъчно дълго време.
- Не ходех ли на работа всеки ден? Ходех, нали? Юхууу, Аш, на теб говоря... Не ходех ли на работа всеки ден?
- Да - потвърди Аш.
- Не седях ли вкъщи с теб, когато не бях на работа? Седях, нали?
- Да.
Сега вече Дий се движеше безспирно из стаята. Аш стоеше в средата и бавно се въртеше, за да не я изпуска от погледа си. Тя не вървеше безцелно напред-назад, в жестовете ѝ нямаше нищо истерично или невъздържано. Напротив, движенията ѝ из стаята в този момент изглеждаха свързани с някаква цел: тя или опъваше покривката на леглото, или оправяше завесите на прозореца, или вземаше чорапите му от пода и ги слагаше в чантата с дрехи за пране. Но не спираше да се движи.
- Е, какво тогава? - Приближи лицето си до неговото и го залюля наляво-надясно с широка усмивка. - Е, какво ще кажеш?
Погледът на Аш се плъзна по блузата ѝ и тя, разбира се, веднага го хвана. Размаха шеговито пръст пред него, като постави ръка на гърдите си.
- Надничаш, а? Шокирана съм. Зашеметена съм. Що за мъж си ти? - Изтегли завивката от леглото и я вдигна пред себе си. - С какъв мъж съм заключена в тази стая? - извика тя уж с уплаха. - Надзъртащия Том?... Или, о, нещо по-страшно?
Задърпа го за ръката, искаше да го включи в играта. Аш никога не разбираше желанията ѝ. Той не знаеше да играе.
- Какъв човек си ти? - продължи тя весело.
- Не знам - отговори Аш.
Тя постави драматично ръка на челото си, като героиня в мелодрама.
- Какво ще стане с мен сега? Кой ще ме спаси? Кой? О, няма ли кой да се погрижи за мен? Никой ли няма да ме защити от това похотливо чудовище?
- Аз ще те защитя - заяви Аш.
- Не, Аш, ти си злодеят. Не можеш да ме защитиш.
- Мога. Винаги се грижа добре за теб.
- Уви, хваната съм в клопка от сексуален демон, той ще направи каквото си поиска с мен, нещастницата! Завися от милостта ви, сър... нямам избор, трябва да се подчиня.
- Аз ще те защитя, обещавам - повтори Аш.
Дий въздъхна, хвърли завивката на леглото и се отказа от играта.
- Няма значение, Аш. - Гласът ѝ звучеше уморено, но тя не бе ядосана.
- Ще играя - забърза Аш. - Ще играя, ще видиш.
- Няма значение. - Оправи леглото с бързи и точни движения, като оформи ъглите, както се прави в болница и както нито една камериерка не би могла.
Аш искаше да я запита за нещо, но вече бе забравил какво. Смутът, в който го хвърли играта ѝ, го бе прогонил от главата му.
- Няма значение - успокои го Дий и докосна ръката му. - Ще се сетиш по-късно.
Аш я погледна зачудено. Откъде знаеше, че се опитва да си спомни незададения въпрос? Както винаги, странната ѝ способност да разчита мислите му го накара едновременно да настръхне и да я погледне с възхита.
Дий се обърна от вратата.
- Тръгвай, глупчо. Време е за вечеря, а после трябва да ходя на работа.
- В китайски ресторант?
- Не знам дали има наблизо. Не съм забелязала.
- Има.
- Сигурен ли си?
- Ами... така ми се струва - отвърна Аш и смръщи чело в опит да се концентрира. Не му беше лесно да разграничи едно място от друго - местеха се толкова често...
- Е, тогава може и да има - въздъхна Дий. - Вземи прането. Ще имаш време да се справиш с него, преди да тръгна за работа.
Прането бе едно от приятните задължения на Аш. Той обичаше да пъха монети от по двайсет и пет цента в процепите на автоматичните перални и да сипва нужното количество прах. Дий заявяваше, че не може да виси и да чака, но Аш умееше да изчаква. Отнасяше с гордост вкъщи изпраните дрехи, все още топли от сушилния автомат, сгънати внимателно според нейни те наставления и с приятната, свежа миризма на използваните омекотители. Аш се грижеше за ежедневните им дрехи без роклите ѝ: тях Дий отнасяше за почистване и колосване отделно.
Той се настани в колата и постави чантата с прането на колене. Дий винаги караше по един и същ път заради него: да го запомни и да може да се върне сам, ако се наложи. Още не го беше карала да върви пеша до мотела, което бе хубаво. Но появата на пластмасовите ръкавици не беше добър знак. И тук Аш изведнъж си спомни какво искаше да я пита: канеше се да я попита дали си взема лекарствата. Сигурно тя щеше да пощурее срещу него, ако я беше попитал - не обичаше да бъде третирана като дете. Сега точно не искаше да я пита, защото тя пееше. „Пее по-хубаво от радиото в колата“ - помисли си той. Гласът ѝ бе чист и приятен. Обичаше да си пее тихичко, сякаш само на себе си, но звукът беше така ясен, че Аш я чуваше дори и ако не беше до нея. В такива моменти лицето ѝ бе отпуснато и спокойно... Понякога пееше и плачеше: по бузите ѝ се стичаха сълзи, но гласът ѝ не потрепваше. Аш така и не разбра защо плаче. Песните ѝ бяха толкова хубави. „Приспивни песни - обясняваше му тя. - Песни, които се пеят на бебета.“ Бебетата винаги разплакваха Дий, но Аш не разбираше защо.