- Къде ще спя? Има само едно легло! - Разплака се. Мразеше се за проявената слабост, но напразно се опитваше да спре риданията си.
Дий се изкикоти снизходително и го вдигна на крака върху стола: сега главата му бе на едно ниво с нейната и когато тя го притегли в прегръдка, той усети гърдите ѝ да се притискат към голия му гръден кош.
- Ти, глупаво гъсоче! Къде мислиш, че ще спиш? Ще спиш на леглото, разбира се. Това ли те безпокои, това ли тревожи момченцето ми? Защо не каза веднага? Знаеш, че можеш винаги да разговаряш с мене за всичко. Ти можеш винаги, винаги, винаги да ми казваш всичко. И знаеш ли защо?
Освободи го от прегръдката си, но не смъкна ръце от раменете му и наклони лице към неговото.
- Знаеш ли защо можеш да ми казваш всичко?
Боби поклати глава, за да изясни, че не знае.
- Защото те обичам, Томи. Ето защо. - Тя го прегърна отново, този път толкова силно, че му отне дъха. - Оооооох, тоооолкова много те обичам!
Цялото ѝ тяло бе притиснато в неговото. Боби се опита да постави ръце над слабините си, за да не ѝ даде възможност да разбере, че се втвърдява там долу, но нямаше начин да го направи, без да я докосне. Знаеше, че ако видят какво става с него там, ще му се смеят, а ако се случи това сега, бе сигурен, че ще плаче до края на живота си.
- Време е вече да поспиш, млади човече - заяви Дий. - Днес е особен ден и те оставихме да постоиш до късно, но стига ти толкова.
Тя го отнесе на ръце до леглото и издърпа чаршафа над него. Боби реши, че не е забелязала какво му се бе случило, докато го прегръщаше.
За момент изглеждаше, като че ли всичко си влиза отново в нормалните граници. Момчето погледна мъжа до вратата, за да разбере дали и той ще си ляга. Аш го наблюдаваше с усмивка, но не се помръдна от вратата.
Дий забеляза погледа му и се разсмя.
- Мислеше, че ще трябва да делиш леглото си с него? Нищо чудно, че беше така разтревожен. Не се безпокой за Аш, той никога не спи. Нали, Аш?
- Аз никога не спя - потвърди мъжът.
- Той ще стои до тази врата през цялата нощ, за да не разреши на някой друг да влезе тук - някой, когото не искаме. Това трябва да те накара да се чувстваш добре и в безопасност.
Дий седна на леглото до него, както правеше и майка му вкъщи, и подгъна завивките, изтегли ги грижовно до брадичката му. Боби се опитваше да не гледа гърдите ѝ, които се люлееха точно над лицето му. Дъхът ѝ все още бе приятен.
- Прекарахме много вълнуващ ден, нали? Чудесно беше, нали?
Боби кимна.
- Ще трябва да се научиш да говориш повече, миличък. Когато говоря с теб, искам да вземаш участие - но сега не се безпокой за това. Ще ти се наложи да научиш много неща, но за днес ти стига. Затваряй очи и заспивай.
Боби прилежно затвори очи. Усети я да се навежда над него. Целувката по бузата му не се различаваше особено много от тези на майка му.
- Като че ли забрави да кажеш нещо - прошепна Дий.
Боби стисна клепачи.
- Кого обичаш? - продължи тя.
Момчето разбираше какво очаква от него, но същевременно знаеше и колко много засяга майка си, ако предложи на Дий желания отговор.
- Томи?... Кого обичаш?
Беше толкова уморен; ако само го оставят на мира, ако го оставят да заспи, утре ще намери някакъв изход от положението. Може би утре полицията най-сетне ще дойде.
- Кого обичаш?
- Обичам тебе, Дий - прошепна той.
Усети удоволствието ѝ през затворените си клепачи. Тежестта ѝ освободи леглото и най-сетне той бе оставен на спокойствие. „Всичко ще се оправи в края на краищата“ - помисли си той. Той ще си има свое собствено легло, а утре ще ги накара да му върнат дрехите и при първата възможност ще отвори прозореца и... усети я да замята завивките от другата страна на леглото, което изскърца леко, когато тялото ѝ се отпусна върху матрака. Тя не го докосваше, но бе тук, в неговото легло.
Отвори очи и погледна директно в очите на Аш, който остана в старата си поза на пода пред вратата. Грамадният мъж бе вторачен в Боби и на лицето му бе изписан копнеж на куче, принудено да остане в дома и след като господарят му си е отишъл. Дий все още не го докосваше, но Боби усещаше топлината на тялото ѝ.
Момчето пак сплете пръсти около медальончето на врата си, стисна клепачи и се закле да не ги отваря, докато родителите му не нахлуят през вратата, за да го спасят.
ГЛАВА
11
Бекер се изправи и отнесе чинията си на умивалника, което предизвика Карин да се обади:
- Аз ще подредя чиниите в машината - няма да ми отнеме повече от минута. Вие двамата вървете в другата стая и се отпуснете.
- Не сме се преуморили - заяви Бекер. Върна се на масата, взе чашата и приборите си, не забрави и смачканата салфетка. Бяха вечеряли в кухнята и се налагаше да направи само няколко стъпки от масата до умивалника.