- О, защо тогава не останеш - въздъхна тя. - Нямам нужната енергия да се боря с теб.
- Справяше се доста добре досега.
Тя отпусна глава на гърба на дивана и втренчи поглед в тавана.
- Понякога съм такава кучка.
Бекер седна до нея на дивана, но тя не промени позата си.
- Най-трудното е точно накрая. Последните петнайсет или двайсет минути, преди да му кажа „лека нощ“. Зад мене е работата на цял един ден, влакът дотам и обратно, разправиите с поне две дузини агенти, убедени, че те са по-подходящи за моята работа, подготовка на вечерята, после чиниите, кухнята... Толкова съм уморена. Единственото, което ми се иска, е да се отпусна пред телевизора за един час, после да рухна в леглото... Но вместо това трябва да седя с него и да му чета приказка, а след нея да премина през целия ритуал на пожелаване на „лека нощ“ точно както трябва. Ако съм нетърпелива, той разбира. Ако се опитам да го съкратя, веднага скача срещу мене. Длъжна съм да го направя точно както той очаква, иначе се налага да повтарям всичко отначало. Той наблюдава всяка моя стъпка, за да се убеди, че не се преструвам или фалшифицирам нещо. Децата са толкова суеверни. Определено най-трудната част от деня ми са тези петнайсет-двайсет минути, когато го слагам да спи - и все пак те са и най-любимите ми... Толкова малко време съм с него, а през тези минути ние сме напълно сами и истински заедно, нищо не ни разсейва. Обичам го толкова много, а той се нуждае от мен като от въздуха. Ако улуча да кажа нещо точно правилно за него в момента, той се чувства в безопасност и сигурност, отпуска се и прекарва спокойно нощта. Господи, как изобщо е възможно да проявявам нетърпение в тези минути? Истинска кучка съм. Не ме бива за майка.
- От това, което видях, мисля, че си истинска майка.
- Наистина ли мислиш така?
- Той е добро дете, Карин. Вършиш голяма работа.
- Той е изключително дете... А аз върша ужасна работа. - Тя се обърна и погледна Бекер в очите. - Джон, той не може да спи. Страхува се.
- От какво?
- Не може или не иска да ми обясни. Понякога говори за крадци, които дебнат отвън и се вмъкват в къщата, но не е това: не е възможно да е толкова просто. Има нощи, когато не е лесно да отида в стаята си. Вкопчва се в мен и не ме пуска да се мръдна от леглото му. Страхува се, че ще умра.
- Какво му казваш?
- Казвам му, че няма да умра, какво друго да му кажа? О, изразявам се малко по-добре, разбира се. Казвам му, че всеки умира, но това ще стане в далечно-далечно бъдеще, когато той ще има вече внуци и т.н.. Дрън-дрън, но какво друго може да се каже?
- Може би се безпокои заради естеството на работата ти?
- Работата ми? Тя не ме излага на опасност. По-голяма част от работното време прекарвам в офиса си.
- С изключение на този случай.
- С изключение на този случай. Но това не означава, че съм в опасност.
- Той знае ли го?
- Не знам какво знае той. Не ми казва. Но съм го виждала, Джон. Поглеждам по някое време в стаята му и виждам моето бебе да лежи там с широко разтворени очи. Това ме убива.
Бекер хвана ръката ѝ. Тя му разреши, но не реагира. Ръката ѝ лежеше върху дланта му като мъртва.
- Защо не му оставяш осветлението?
- Той има нощна лампа.
- Имам предвид лампата на тавана, лампата до леглото му, в коридора, всяка проклета крушка в тази къща, ако това ще го отпусне.
- Все някога трябва да се научи да спи на тъмно. Не може да расте и да държи всички лампи светнати.
- Защо не?
- ... Не съм сигурна.
Палецът му се заплъзга бавно нагоре-надолу по външната страна на ръката ѝ.
- Не знам нищо за децата... Съвсем нищо. Но знам нещо за страха. Ако той се страхува от тъмнината, освободи го от нея. Може би един ден ще разбереш точно от какво се страхува - а може и да не разбереш. Възможно е той да се научи сам да се справя със себе си - а може и да не успее. Но междувременно...
- Светни лампите.
- Правилно.
Той хвана ръката ѝ с двете си ръце и започна нежно да я масажира с палците си от двете страни на дланта. Карин въздъхна и затвори очи. Бекер масажира поотделно всеки един от пръстите ѝ, като леко, но настоятелно ги изтегляше един по един, после вмъкваше своите пръсти между два нейни, като ги движеше надолу към дланта, после обратно към върховете им. Устните на Карин се разтвориха и тя простена едва чуто. Когато Бекер свърши с едната ѝ ръка, тя му подаде другата, без да отвори очи.
- Нямаш представа колко ми е приятно - прошепна тя.
- Знам.
Карин беше отпуснала напълно глава върху дивана, устните ѝ бяха разтворени, усмихваше се.