- Не.
- Трябваше, трябваше.
- Кога започна всичко?
- Когато Джак беше четиригодишен. Внезапно Карл започна да обвинява Джак за всичко, което не вървеше както трябва. Не само вкъщи, а за всичко, което не вървеше в живота му. А животът му бе претрупан с неща, които не се нареждаха, както на него му се искаше. Аз например. Никога не трябваше да се омъжвам. Прекалено голям егоист съм за семеен живот.
- Всички ние сме прекалено големи егоисти - каза Бекер. - Но всички се женим.
- Отначало беше обикновено папляскване, но после нещата се влошиха. Започна да го бие с разни предмети - колани, четката за коса, и то обикновено в мое отсъствие. Връщам се от работа и виждам Джак със синини, а Карл ми обяснява, че бил паднал от тротинетката си или се спънал, докато тичал, или... Джак мълчеше. Толкова беше наплашен от Карл, че не смееше да каже истината на собствената си майка. Какъв тип майка ме прави това?
- Не се обвинявай. Не ти си посягала на него.
- Но не го и спрях. Усетих, че има нещо не в ред, но дори и тогава не го спрях веднага. Не взех мерки толкова бързо, колкото трябваше. Карл наричаше изстъпленията си „приучване към дисциплина“ и аз някак приех това, отказах да повярвам, че го прави по този начин. Избягвах да се обърна с лице срещу проблема, Джон; дори казвах на Джак да внимава и да не вбесява баща си. Обвинявах Джак.
Карин замълча. Чуваше тежкото дишане на Бекер зад гърба си. Той като че ли беше ангажиран в борба със самия себе си, която никога нямаше да спечели. Почака малко, но той не направи коментар.
- Не съм подходяща за майка, нямам право да имам син - продължи Карин. - Просто отказвах да призная пред себе си, че това действително става. Дори в съда, дори когато се борехме за родителските права над Джак, не успях да се накарам да изляза напред и да го кажа. Просто не можех да повярвам, че това става в моето семейство. Не заслужавам това чудесно малко момче, Джон, но няма да допусна да живее с баща си: той ще отиде при него само през трупа ми. Проверявам Джак веднага щом се върне вкъщи, след като е бил при баща си. Не се тревожа вече какво ли става по време на тези посещения. Предупредила съм Карл, казала съм му какво ще направя с него дори само ако усетя нещо нередно. Той знае, че ще изпълня заплахата си, без да се замисля.
- Казваш, не си могла да повярваш, че това се случва на тебе. Но всъщност искаше да кажеш: не си могла да повярваш, че ти се случва отново - каза Бекер. - Нали?
Този път Карин не отговори.
- Защото си го преживяла като дете, нали, Карин?
Тя мълчеше.
- Знам, че е така. Каза ми преди десет години.
- Никога не съм казвала нито дума...
- Да, ти не говореше никога за това, но ми го разказа по другите начини, които могат да го изразят. Показваше ми го с реакциите си на докосването ми, чрез нещата, с които не се чувстваше добре и удобно, с всичко онова, което не ми каза, когато споделих за себе си... Не е необходимо да го признаваш, ако това те утешава, но излишно е да се опитваш да го отричаш.
Карин продължаваше да лежи неподвижно в ръцете му и тишината като че ли се разду като балон около тях и обгърна стаята. Чуваха се шумовете отвън - вятърът, който удряше по прозорците, далечен звук от запалване на кола, - но вътре в стаята за Карин като че ли настъпи мъртва тишина. Не чуваше повече дишането на Бекер, усещаше своето собствено само чрез едва доловимото повдигане и спадане на гръдния си кош. Когато промени леко позата си, простенването на матрака и прошумоляването на чаршафите ѝ се сториха невероятно шумни. При новата поза ръката на Бекер се вдигна над корема ѝ и сега лежеше върху ребрата точно под гърдите. Той все още я държеше стегнато в ръцете си и в този момент тя бе благодарна на натиска на ръцете му и чувството на утеха, което той ѝ даваше. Искаше да има някой много близо до себе си, щом като се налагаше да застане лице в лице с чудовищата на миналото си.
Когато Бекер заговори, гласът му прозвуча така високо в замрялата тишина, че Карин се стресна.
- Какво друго? - запита той.
- Какво?
- Имаше ли още нещо? С Карл.
Името на бившия ѝ съпруг прозвуча странно в устата на Бекер и тя осъзна, че той го произнася за пръв път. Досега бе споменавал за него като за „нейния съпруг“, не по име, и промяната изглеждаше прекалено рязка, прекалено фамилиарна. Усети вътрешна съпротива в себе си, като че ли разрешението някой друг да използва името на Карл бе равностойно на разкриване на семейни тайни. Тази странна реакция отмина бързо, но остави след себе си неприятен привкус.