- He - отговори тя. - Какво искаш да кажеш?
- Вършеше ли и още нещо?
- Това не е ли достатъчно?
- Много е, но обикновено не се спира дотук. Насилието поражда насилие, апетитът му непрекъснато расте.
На Карин ѝ се искаше да го спре, да извика какво го кара да се мисли за такъв голям експерт в тази област. Но тя знаеше, че наистина е експерт, знаеше, че той разбира насилието много по-добре от всеки друг.
- Той биеше и мен - призна тя със свито гърло и толкова тихо, че трябваше да повтори изречението си. Дори и след като го каза, пак ѝ беше трудно да повярва, че това наистина ѝ се е случило.
Бекер изсумтя неясно, сякаш бе предвиждал нейните думи и сега очакваше продължението. Неговите замълчавания бяха съвсем определени: те като че ли я принуждаваха да ги попълни с исканата информация. Сякаш знаеше какво следва по-нататък, но изискваше спазване на формалностите, като ѝ даваше възможност - и настояваше! - сама да оформи с думи това, което той вече знаеше.
- Не се случваше особено често - продължи Карин. - Не рядко, но не и прекалено често. Когато го направи за пръв път, не можах да повярвам, че наистина е станало, не можех да повярвам, че е посмял да го направи - че е пожелал да го направи. Стана в началото на женитбата ни. Бях си внушила, че го обичам, че двамата се обичаме, по дяволите, толкова много исках да обичам...
- Да имаш някого, който да те обича - вмъкна Бекер.
- Да, предполагам, но важно е и да обичаш някого. Смята се, че всеки обича някого - всички говореха така и аз си внуших, че обичам Карл... Сред като го направи, той си посипа така обилно главата с пепел, съжаляваше толкова много. Плачеше, кълнеше се, че ме обича, че ме обожава, че никога, никога, никога няма да го направи отново...
- И ти му повярва.
- Исках да му вярвам. Внушавах си, че му вярвам. Бях създала семейство, длъжна бях да дам на това семейство всички възможни шансове, да положа всички необходими усилия. Не беше възможно просто да изляза през вратата само заради една постъпка.
Бекер пак замълча и Карин усети, че трябва да продължи, трябва да открие обяснението, с което да се оправдае, с което да спечели одобрението му.
- За втори път посегна на мен след месеци. Дотогава всичко между нас беше в границите на нормалното. Понякога се карахме, но той се контролираше и аз започнах да гледам на случилото се между нас в началото като на нещо случайно. Но точно тогава той отново сякаш прещрака. Карахме се, да, но не за нещо специално, за нещо особено засягащо. В момента на кавгата пиеше, но не беше пиян. На вид като че ли нямаше сериозна провокация, когато съвсем неочаквано скочи, нахвърли се срещу мене и започна да ме удря, удря, удря... На другия ден отидох на работа с дебел слой грим, за да прикрия синините... Срамувах се ужасно. Не знаех какво щях да отговоря, ако някой ме беше попитал какво се е случило... Никой не запита.
- И ти остана с него.
- Бях бременна. В мене растеше дете... И нещо наистина любопитно: дори и в най-големия си бяс Карл не ме удари в корема или някъде близо до бебето - той като че ли инстинктивно го пазеше. По някакъв странен начин това сякаш доказваше, че не е безразличен към детето си, към нас двамата, към бъдещето ни... Не знам, мислила съм за това стотици пъти...
- И ти остана.
- Да, по дяволите, останах! Не ме съди, Джон. Не знаеш какво е да те бие някой, който се предполага, че те обича. Това те кара да се чувстваш така недостоен, кара те да се чувстваш виновен, да търсиш вината у себе си.
- Знам - каза простичко Бекер. В тона му нямаше молба, бе направил само констатация. Карин осъзна, че и преди в тона му нямаше нотки на суровост - осъждането бе само в нейната глава. Бекер просто отбелязваше фактите, изразяваше с думи очевидното, за да могат да преминат по-нататък, като че ли процесът трябваше да бъде завършен независимо от всичко.
- Съжалявам - прошепна тя.
- Всичко е наред.
- Наистина останах с него, ти си прав. Трябваше да го оставя още тогава, но всичко ми изглеждаше така - така нелепо... Невероятно беше, че всичко това се случва на мене. Не бях жена от гетото, зависима от социални помощи, не живеех в планинска ферма с товарни камиони, паркирани в предния двор. Карл не беше случаен човек, а професионалист. Рентгенолог. Не бяхме от типа хора, при които този вид неща са част от ежедневието им. Освен това бях преминала курсове за самозащита. Дори в процеса на побоя, докато той ме удряше, си повтарях: „Ако поискам, мога да пречупя този мъж на две.“