През отворената за миг врата Боби зърна кола, паркирана пред стаята им, парче земя, обрасло с неестествено зелена трева, част от нисък жив плет, къс небе, обещаващо дъжд. После вратата се тресна и Аш пак се намести пред нея.
- Не я разочаровай - каза той.
- Добре - отговори Боби с явно нежелание да се връща отново към случилото се.
- Не - продължаваше Аш и клатеше глава. Опитваше се чистосърдечно да накара Боби да схване сериозността на думите му. - Не трябва. Не трябва.
- Може ли да си облека дрехите днес? - запита Боби.
Аш замята в отчаяние и безпомощност глава. Те никога не му вярваха, когато се опитваше да ги предупреди. Никога не бе успял предварително да ги накара да разберат. Само Дий умееше да ги накара да разберат, но тогава беше вече много късно...
- Още никакви дрехи - продължаваше с опитите си Аш. - Но слушай, слушай. Не я подлудявай.
- Не съм направил нищо - засече го Боби. - Тя сама подлудя. Не съм виновен аз.
- Не - повтаряше нещастно Аш. - Не. - След първите един-два дни те като че изобщо не се страхуваха от него повече. Каквото и да правеше, те сякаш разбираха, че той не е заплаха за тях. Слушаха го, защото разбираха ясно, че може да ги насили да вършат каквото той поиска, но не го вземаха на сериозно. Разбираха колко е глупав, осъзнаваше Аш, и естественият резултат от този извод бе, че не му вярваха, когато се опитваше да им каже истината. Той знаеше, че е глупав, но също и че разбира нещата, които те не искаха да приемат за възможни до момента, в който вече нямаше никакво значение дали ги приемат или не.
- Може би утре ще си получиш дрехите - каза той.
- Наистина ли? - възкликна развълнувано Боби.
- Може би утре тя ще те изведе.
- Ще ме изведе? Ще ме изведе оттук? Искаш да кажеш, че утре е възможно да излезем от тази стая?
- Не я разочаровай - заповтаря Аш.
- Няма. Няма. Искаш да кажеш, че ще излезем от стаята, Аш?
- Тя ще поиска да се похвали с теб - заобяснява Аш. - Тя много се гордее с теб.
- Наистина ли? Истина ли говориш?
Аш искаше да му каже да не се вълнува чак толкова много. Искаше да му обясни, че безопасността му е най-сигурна на този етап, преди очакванията на Дий да се вдигнат на по-високо ниво, преди да го заобича прекалено много...
- Не трябва да я разочароваш - повтаряше тъжно големият мъж.
- Няма. Престани да го повтаряш. Ще бъда добър.
- Трябва да бъдеш много добър - продължаваше Аш. - Много добър...
* * *
Старият глупак пак раздаваше кърпи. Веднага щом се появеше колата на онази жена, Джордж скачаше като навита пружина от стола си и грабваше кърпите. „Като че ли в проклетия му стол е монтирано изхвърлящо устройство! - помисли си Реджи. - Също като в газова станция, където иззвънява звънец, ако колата ти закачи гумен маркуч. В случая с Джордж обаче няма звънец, а само внезапен прилив на адреналин право в задника на стария глупак!“ Реджи го наблюдаваше отстрани как се върти около офиса до връщането на „Дий“, как се преструва, че върши нещо, как дава вид, че знае да разчита счетоводните книги, да събира и изважда цифри... И всичко това заради една усмивка от по-млада жена!...
Реджи го изгледа с нарастващ яд, когато той изприпка през вратата с кърпите в едната ръка, като приглаждаше редките косми на главата си с другата. Само тази картина ѝ бе достатъчна, за да ѝ се прииска да се изплюе. Ако не бе толкова нелепо, той щеше да представлява наистина тъжна гледка, но сега бе патетичен. Само патетичен.
Жената, разбира се, го поздрави като отдавна изгубен приятел, а добрият стар Джордж, личният ѝ перач, се хилеше насреща ѝ и се потупваше тук-там като жиголо. Ако бе възможно хора на тази възраст да работят като жиголо. Реджи погледна „Дий“, изправена до колата и съдинките с храна върху нея. Реджи забеляза, че тя внимава много да не даде възможност на Джордж да надзърне в стаята. Обикновено вземаше кърпите, усмихваше се, бъбреше с него, докато Джордж висеше пред нея и се лигавеше. После, едва когато най-сетне си тръгваше (което той не се сещаше да направи, преди Реджи да излезе на верандата пред офиса), жената почукваше на вратата, която се отваряше, колкото да се промуши в стаята с кърпите и съдинките с храна. Тя винаги изчакваше Джордж да се обърне с гръб към нея и дори да се отдалечи.
Нещо подозрителна ставаше в бунгало номер шест, в това нямаше никакво съмнение. Джордж беше прекалено увлечен в тази жена, за да усети нещо. Нямаше смисъл да се опитва да го убеждава, че там се играят някакви непозволени игри.. Всъщност Реджи нямаше нужда от помощта му, за да открие какво става. Притежаваше този мотел от седем години, а много години преди това бе престанала да се хваща на въдицата на когото и да било.