Когато се обърна с телената закачалка в ръка, Аш вече беше отвил Боби и му бе тикнал възглавница в ръцете.
- Захапи я - прошепна му той и започна бързо да разкопчава ризката му.
- Какво? Какво ще прави? - запита Боби с разширени от ужас очи. Страхуваше се да се обърне и да погледне Дий, която продължаваше да мърмори неразбираемо през стиснати зъби зад него, но не изпускаше от изплашените си очи лицето на Аш, мъчеше се да разчете на него присъдата си. Обаче не видя нищо, което да му вдъхне надежда...
- Не крещи - прошепна Аш. В гласа му прозвънтя същата умолителна напрегнатост, с която бе настоявал да не бяга. - Не вдигай никакъв шум.
Разкопча панталонките на момчето, смъкна ги, повдигна възглавницата към устата му.
- Захапи я - каза той и Боби послушно я стисна със зъби.
Почти веднага върху гърба му се стовари първият удар. Момчето неволно пое дъх колкото от болка, толкова и от изненада. Аш незабавно върна възглавницата пред устата му.
- Никакъв шум - изсъска той. Телената закачалка удари пак, но викът на Боби бе заглушен от възглавницата.
Последва малка пауза - Дий се обърна да пусне телевизора, но след това ударите заваляха върху него като пороен дъжд...
Детето се загърчи, опита се да ги избегне, но Аш го хвана за ръцете и го закова на място.
- Не я подлудявай - шепнеше той.
- Сега ще видим - напяваше Дий. - Сега ще видим. Сега ще видим.
Биеше го в ритъма на гласа си, но Боби скоро престана да разбира думите ѝ. Болката погълна всичко...
ГЛАВА
13
Неясна музика събуди Карин: отначало тя не разбра откъде идва. Звукът, приглушен и слаб - като от струни на акустична китара, създаваше илюзията, че някой ѝ свири серенада под прозореца. После разбра, че музиката се носи от стаята на Джак. Той се бе събудил и беше пуснал любимата си касета с детски песни. Тя погледна червените цифри на часовника-радио: двете точки, които отделяха часовете от минутите, примигваха на равномерни интервали. Беше твърде рано за нея, но не и за Джак. Така и не разбираше как той съумява да живее с толкова малко сън, как успява да се събужда с усмивка и напълно освежен, когато тя с мъка изплуваше от дълбините на съня в реалния свят.
Спомни си, че не е сама в леглото, и обърна глава да погледне Бекер, но мястото до нея бе празно. Липсваха и дрехите, които беше хвърлил на стола снощи. „Този кучи син се е измъкнал без едно „довиждане“, без целувка на раздяла - помисли си тя. - Грабнал си е чорапите и е духнал! Колко типично, колко подло, колко егоистично, каква липса на деликатност!... Всички те са кучи синове, не е моя грешка, че попадам все на разни гадняри: просто няма по-добри.“
Карин изми лицето и зъбите си и едва когато се увери, че ще успее да се усмихне жизнерадостно на сина си, влезе в стаята му. Бекер седеше на пода и пак майстореше нещо от вестник, а Джак, все още в пижамката си на самолетчета, танцуваше из стаята луд гавот71.
- Все още си тук? - възкликна неволно Карин и с изненада усети, че гърлото ѝ се стяга.
Бекер вдигна вестника над главата си.
- Подчинявам се на всеобщата молба - отвърна той.
Карин погледна строго Джак.
- Престани да скачаш върху леглото си.
- Само му показвах как го правя - отвърна Джак и посочи към Бекер, сякаш да разчисти всяко съмнение по въпроса.
- Знаеш, че не трябва да правиш това. Престани веднага.
Въпреки че не беше повишила тон, Джак като че ли се смръзна насред скока си и се смъкна тихо от леглото.
- Забравих - каза той неубедително.
- Кога стана? - обърна се тя към Бекер.
- Преди два часа. Станах, когато чух факсът да работи.
- Не можеш да го чуеш от спалнята ми.
- Ти не можеш да го чуеш - поправи я Бекер.
- Какво беше съобщението?
- Не съм у дома си - как така ще чета чужди факсове?
- Какво беше?
- Първият факс беше доклад за резултатите от претърсването на търговския център.
- И?
- Нищо. Не е бил скрит там и не са открили следи да е бил.
- А вторият факс?
- Шест страници разпечатка на всички нарушения по хотели, мотели и домове, давани под наем за месец, в радиус над петдесет километра от Стамфърд, четирийсет и осем часа от момента, в който намират момчето.
- Какво момче? - запита Джак.
- Никое, мили. Защо вече не се облечеш?
- Той каза „намират момчето“ - не отстъпваше Джак. - Някакво момче се изгубило?
- Не съвсем. А сега се облечи. Трябва да поработим малко с господин Бекер.
- Как се е изгубило?