* * *
Карин стоеше пред залата за провеждане на конференции в хотел „Радисън“ в Бикфърд и бавно късаше книжната си кърпичка на парченца. Вътре чакаха заместник- шефът на щатската полиция на Кънектикът и шефовете или представителите на две дузини местни полиции, заедно с още толкова хора на ФБР от районите на Ню Йорк и Нова Англия, колкото беше успяла да изкомандва, да склони с молби, да заеме или измъкне. Беше ги събрала само за два дни, което изискваше впрягане на цялата власт и добро желание, осигурени от поста ѝ в Бюрото. А това беше лесната част от задачата...
Да ги събере, за да направят нещо, не беше проблем. Те сигурно лесно ще се съгласят да помогнат просто защото ги молят. Но Карин се нуждаеше от осмислени, вътрешно стимулирани усилия. Бързи, концентрирани, пълни. При това от мъже, които се съпротивляват по принцип на самата идея, много по-малко на практиката, да им се нарежда какво да правят от хората на Федералната полиция! Мъже, които ще се съпротивляват поради размиване на границите между териториите на действие и от професионална гордост - ако нарежданията идват от временен шеф. Ще се противят още по-яростно, ако нарежданията идват от жена...
- При това млада и хубава - напомни ѝ Бекер. Той стоеше до Карин извън залата за конференции. Карин беше вече забелязала, че нервността ѝ като че ли го забавляваше.
- Те ще ме намразят - каза тя.
- Средностатистическият мъж не реагира така на млада и хубава жена. Повярвай ми, тези хора там, вътре, са точно от този тип - предимство за тебе.
- Да не си се побъркал? След малко влизам в гнездо на женомразци! Имам предимството на котенце в кучешка колиба!
- Поне едно нещо е напълно сигурно: веднага ще привлечеш вниманието им - продължаваше да се хили Бекер. - Хайде, какво толкова може да стане? Всеки ден заповядваш на две дузини мъже.
- Аз съм им шеф. Когато говоря с тях, внимават, не седят отпуснато наоколо и не се държат за орехите. Не ми се налага да стърча пред тях и да ги убеждавам. Просто им казвам какво да правят.
- Вероятно това не е най-добрият подход в този случай - вметна Бекер.
- Благодаря за съвета.
Той хвана ръката ѝ и взе накъсаната кърпичка.
- С това тук изглеждаш нервна и напрегната.
- Не трябва, по дяволите. Не желая да създавам погрешно впечатление... Мразя да говоря на групи. Справям се сравнително добре, когато съм сама с някого...
- Съвсем добре.
Тя го изгледа гневно. Все по-трудно ѝ ставаше да преглъща развеселената му физиономия и плоските му шеги.
- Но мразя - дявол го взел! - страхувам се да говоря пред групи. Особено в стая, пълна с ченгета.
- Ако седят там напълно голи, сигурно няма да изглеждат толкова заплашителни и ти ще се отпуснеш.
- Искаш от мене да си представя зала, пълна с оплешивели, дебели ченгета на средна възраст? Отвратително. Ти си представяй такива картинки, аз държа на собствените си кошмари.
- Като ченге на средна възраст, възразявам: „Колко нелюбезно.“
- Нямам предвид теб. Първо, ти не си дебел. Не си плешив. Със сигурност не си отвратителен.
- Звучи ми като проклятие, украсено със слаба похвала.
- Господи, Джон, в криза съм, а ти очакваш от мен да мисля за проклетото ти его! Сериозно ли очакваш от мен да се подмокря само при мисълта за тебе, когато ми предстои да премина през такова меле?
- Завършила си право, нали? Трябва да си говорила с часове, за да стигнеш до дипломата си.
- И мразех всяка секунда от тях! Защо, смяташ, започнах работа в Бюрото?
- Жажда за справедливост и социално равенство?
- Не виждам нищо смешно! Мразя го! Защо не престанеш да се държиш като шибан клоун и не се опиташ да ми помогнеш?
- Добре - заяви Бекер. - Аз ще говоря с тях. - Тръгна към залата за конференции, но Карин го хвана за ръката и рязко го дръпна.
- Аз ще го направя - ядно изтърси тя. - Казах само, че го мразя, не съм казала, че няма да го направя. - Тръгна към вратата, но спря за миг с ръка върху дръжката. - И знам, че последното бе хитър ход от твоя страна: опитваш се да ме засрамиш, за да ме вкараш в крайна сметка в залата.
- Знам, че знаеш.
- Само че не проработи. Аз не се поддавам лесно на манипулации.
- Никога не съм мислил, че се поддаваш.
- Казвам ти го за сведение - рече тя. Огледа коридора, за да се увери, че са сами, и постави за миг ръка на чатала му. - За късмет - поясни тя захилена. Влезе в залата, последвана от смеха на Бекер.
Карин усети как се промени монотонният шум от разговорите, когато мъжете я забелязаха. А когато се изкачи на подиума, шумът нарасна до озадачено бръмчене.