- Благодаря ви, че дойдохте - започна тя. Прокашля се, за да освободи стегнатото си гърло, като се проклинаше за притеснението си. - Казвам се Карин Крист, идвам от Ню Йорк и съм първи заместник-директор на Отдела за отвличане на деца към Федералното бюро.
Бяха престанали да мърморят и сега я гледаха със смесица от любопитство и скептичност. „Очакват да си оплета езика“ - помисли си тя.
Заместник-шефът на щатската полиция на Кънектикът седеше на предния ред в така добре изгладена и колосана униформа, че изглеждаше като направена от току-що изработен картон. До него се беше отпуснал шефът на една от местните полиции, дебел, застаряващ, плешив мъж с шкембе, отпуснато над колана му като преляло втасало тесто. Докато Карин го гледаше, той несъзнателно заопипва чатала си.
„Задниците на света, събрани заедно“ - помисли си тя и се запита дали не бе сбъркала при избора на професията си.
Но не разреши на съмненията да я завладеят. Вдигна поглед от шефа към другите очакващи лица в залата и започна:
- Колко от вас имат деца?
ГЛАВА
14
Боби дойде на себе си във ваната: Аш беше коленичил до него върху пода на банята.
- Всичко е наред - каза веднага Аш, когато забеляза потрепването на клепачите му. - Ти си добре - продължи той. - Всичко е наред.
Боби се опита да седне, но болката го зашемети. Аш беше готов и веднага потисна напиращия писък, като постави ръка върху устата му. Момчето усети вкуса на пластмасовата му ръкавица.
- Шшшшт - прошепна Аш. - Ще ти мине.
- Боли ме - проплака момчето. Смръщи чело от усилие да контролира болката. Не му бяха нужни предупрежденията на Аш, за да осъзнае, че всеки шум ще докара Дий в стаята с изкривено от ярост лице. Сега си спомни побоя и всяка рана, всяка подутина на гърба му запулсира с нова сила, сякаш го удряха отново. „Но не, не чак толкова страшно“ - помисли си бедното момче. Нищо не бе толкова страшно и толкова болезнено, колкото първият удар... Спомни си не само побоя, но и налудничавото припяване на Дий, сумтенето, което придружаваше усилията ѝ, сълзите си. Не си спомняше припадъка, нито как Аш го обгърна с ръце и го отнесе в банята, където го потопи в топлата вода на ваната.
- Боли ме - прошепна отчаяно детето и неволно потърси в лицето на големия мъж утеха или съчувствие, или поне разбиране. Видя и едното, и другото, и третото там, както и животинско приемане на нещата такива, каквито са...
- Ще ти мине - повтори Аш. - Обещавам.
Той отпусна леко Боби във водата и се залови да търка тялото му със сапун, стиснат в облечената в пластмасова ръкавица ръка. Дий му беше казала винаги да промива добре раните, преди да ги дезинфекцира, и той прилежно следваше указанията ѝ. Боби се свиваше, стенеше тихо, поемаше стреснато дъх, когато Аш докосваше раните му, но внимаваше да не вика. „Той е добро момче - мислеше си Аш. - Дий ще го хареса по-много от някои други. Тя ще го задържи повече от тях...“ Колкото до него самия, той ги обичаше всичките до едно.
- Къде е тя сега? - прошепна-Боби.
- Спи - отговори Аш. - Тя е много тъжна. Ти я натъжи много, Томи.
- Не съм бягал - заоправдава се момчето.
- Знам. И много хубаво направи. Но пак я натъжи.
- Не съм искал.
Аш сви философски рамене.
- Понякога правим разни неща, без да искаме.
Боби погледна водата. Аш беше отворил едновременно канала и крана, докато търкаше Боби със сапуна. Водата си бе запазила нивото, но цветът ѝ постепенно се промени. Сега тя бе бледорозова, но след минута или две ще стане пак прозрачна.
Аш докосна медалиона, който висеше на гърдите на Боби.
- Какво е това?
- Талисман за късмет - обясни Боби. Повдигна медалиона, вгледа се в него, после го обърна към големия мъж. Аш се вторачи в образа на Джон Ф. Кенеди, щампован върху сребърната монета. Някой бе пробил монета от половин долар и бе прокарал евтина, долнокачествена верижка през дупката. Монетата все още блестеше ярко след всичките тези години, но верижката бе потъмняла и придобила мръснокафяв цвят.
- За какво служи?
- За късмет - отвърна Боби.
- Какво прави?
- Носи ми късмет - поясни момчето.
- Как?
- Не знам, просто го прави. Нищо лошо не може да ми се случи, докато го нося. И затова никога не го махам.
Аш задържа монетата внимателно между облечените си в пластмасова ръкавица показалец и палец, опитвайки се да си представи от какви лоши неща тази монета може да предпази Боби. За момент се запита дали момчето не се шегува с него, но то изглеждаше напълно убедено в добрата ѝ закриляща сила.