- И ти трябва да си намериш талисман за щастие, Аш - продължи Боби.
- Този ще работи ли за мене?
- Не този, той е само за мен.
Големият мъж кимна тържествено, сякаш бе разбрал нещо.
- Но ти трябва да си намериш един - повтори сериозно момчето. - Ще ти помогна, ако искаш.
- Много хубаво.
Боби взе монетата от Аш и я върна обратно на мястото ѝ върху гърдите си. Големият мъж я погледна, изпълнен с уважение.
- Това сигурно е чудесен... - Аш затърси подходяща дума.
- Талисман за късмет - предложи услугите си момчето.
- Талисман за късмет - повтори Аш. - Това сигурно е чудесен талисман за късмет.
- Той е най-добрият. Никога не ме предава. Веднъж дори намерих петдоларова банкнота на тротоара.
- Наистина ли?
- Честна дума. Просто си лежеше там.
- Иска ми се и аз да имам талисман.
- Ще ти намерим един - заутешава го Боби.
- Тогава и аз ще бъда късметлия като тебе - успокои се Аш.
- Може би. Всичко зависи от силата на талисмана - обясни Боби.
Големият мъж изправи момчето във ваната и остави водата да тече, докато изливаше дезинфекциращо средство по гърба и краката му. Боби хапеше смачкана на топка кесия за изтриване, но болката сега бе нищожна в сравнение с всичко друго, през което бе преминал - малко повече от обикновено смъдене.
- Защо си сложил тези глупави ръкавици? - запита Боби.
- Така казва Дий.
- Но защо?
- Дий знае всичко за тези неща. Казва, че е нужно за безопасността на всички.
После Аш уви момчето в голяма кърпа и използва друга, за да изсуши косата му. Останаха в банята, за да не събудят Дий. Чуваха я от време на време да издава неясни звуци насън и да се обръща неспокойно върху леглото.
- Защо никога не спиш?
- Не мога.
- Не се ли уморяваш?
- Уморявам се, непрекъснато съм уморен, но не мога да си разреша да заспя заради това, което стана.
- Какво стана?
Големият мъж извърна поглед. Искаше му се този разговор никога да не бе започвал.
- Какво става, когато заспиш, Аш?
Аш поклати упорито глава.
- Сънуваш кошмари?
- Не сънувам. Аз не спя.
- Защото понякога и аз имам кошмари - продължаваше Боби. - Но пак спя. Не ги сънувам непрекъснато, само понякога. И освен това кошмарите не са истински.
- Аз не сънувам кошмари.
- Защо тогава?
- Не искам да ти кажа.
- О, хайде, Аш. Аз ти казвам разни неща, нали?
- Да...
- Няма да кажа на никого, обещавам.
- Дий знае - уточни Аш. Тя бе единственият човек от значение за него в света.
- Добре тогава: ако тя знае, защо аз да не знам?
- Аз убивам хора - заяви Аш внезапно.
- Не е вярно.
- Убивам ги. Когато заспивам.
- Не може да бъде.
- Така е.
- Ако спиш, как разбираш какво правиш?
- Дий ми каза - обясни Аш.
- Откъде знае?
- Всички знаят. Известен съм.
- Хайде де!
- Много отдавна заспах и избих семейството си.
- Как така?
- Когато се събудих, всички бяха мъртви.
- Цялото ти семейство?
- Майка ми, баща ми, сестра ми и брат ми.
- Не е възможно да си ги убил - настояваше Боби. - Бил си още малък.
- Не, не бях толкова малък. Бях на шестнайсет години. И много едър. Но не и достатъчно голям, за да ме съдят като възрастен човек. Дий казва, че съм късметлия, защото, ако съм бил по-възрастен, щели да ме сготвят.
- Да те сготвят?! Нямаше да направят това, никой не върши такива работи.
- Така казва Дий. Казва, че съм извадил голям късмет, че не са ме изпържили.
- Те не пържат хора - заяви Боби несигурно.
- Тя твърди, че тогава са щели да ме изпържат, без да им мигне окото, но съм бил прекалено млад и вместо това са ме изпратили в болница. Там ме намери Дий. Тя работеше там.
- Беше ли болен?
- Казват, че съм болен, след като съм убил семейството си.
- Ти не си болен, Аш.
- Аз не винаги разбирам нещата така, както трябва.
- Знам. Но ти не си болен. Ти си добър.
Големият мъж се усмихна широко, като разкри всичките си зъби. Два от тях бяха счупени и потъмнели в корените - той ги прикри с широката си длан, като продължи да се усмихва.
- И ти си добър - заяви Аш.
- И Дий ли беше болна?
- Дий не е болна - каза бързо големият мъж и усмивката му изчезна. - Тя е в контролируемо състояние. Има хапчета. И двамата имаме хапчета. И аз съм контролируем... Понякога Дий не си взема хапчетата. Но аз вземам моите.