- Защо тогава е била в болницата, след като не е била болна?
- Това беше специална болница за хора като мен. Човек не може да отиде там, ако е обикновен болен. Дий работеше там. Беше ѝ разрешено да ни извежда понякога и един път тя просто не ме върна обратно. Избягахме.
- Ти обичаш Дий, нали? - запита Боби.
- Разбира се - отвърна Аш, смаян от въпроса.
- А аз не я обичам - заяви Боби. Аш пое изненадано дъх и вдигна пръст пред устните си. - Тя е подла.
- Дий те обича, Томи. Обича те. От всички момчета в света, които можеше да има, избра тебе.
- Тя ти е казала това.
- Вярно е. Тя те избра, Томи.
- Казвам се Боби.
- Знам. Но се преструвай, че си Томи, окей?
- Защо?
- Защото Дий иска ти да бъдеш нейният Томи. - Големият мъж сви рамен пред очевидната неизбежност на всичко това.
- Тя ме мрази - каза Боби.
- Обича те. Наистина те обича. Знам, обича те.
- Защо тогава ме би така жестоко?
Аш се вторачи за момент в затворената врата, опитвайки се да си спомни правилния отговор.
- Заради твое собствено добро. Има някои неща, на които децата трябва да бъдат научени, и този е най-добрият начин.
- Ти никога няма да ме биеш, нали, Аш?
Аш се засегна от предположението.
- Никога няма да посегна на тебе - заяви той. - Обещавам.
- И аз никога няма да те ударя, Аш.
Боби се облегна на големия мъж и ръката на Аш несръчно обгърна раменете му.
- Никога няма да ти причиня болка - повтори Аш. - Обещавам.
- Но защо Дий го прави?
- Това е нейно задължение като родител. - Аш говореше бавно, като усърдно полагаше усилия да изрази мислите си както трябва. - Родителят е отговорен за дисциплината на детето си, като го учи на ограниченията, които трябва да познава. Като върши правилното нещо, една майка показва на момчето си колко много го обича.
Аш заклати глава, доволен от себе си.
- Тя не ми е майка. Защо не го прави с нейното момче?
- Те са ѝ отнели момчето - обясни Аш.
- Кои те?
- Постъпили са много несправедливо - продължи обясненията Аш. - Тя е била много, много тъжна. Едва не е умряла, толкова е била тъжна, когато са ѝ отнели нейния Томи.
- Ти какво направи?
- Не съм бил там. Тя ми разказа.
- Защо са го взели?
Аш отново се вторачи във вратата.
- Не са разбирали нуждата от дисциплина.
- Къде са го отвели?
Аш пак сви рамен.
- Дали го на Щатите.
Замълчаха. Боби се отпусна изцяло на Аш, черпейки утеха от големината и топлината му. Чувстваше се сигурен с голямата му ръка върху раменете си: почти като усещането за неуязвимост, което изпитваше, когато се загърнеше с одеялото си вкъщи. Той отдавна си бе внушил, че то е непробиваемо за куршуми, и в минути на стрес бързаше да се увие в него и само надзърташе навън, защитен от опасностите на външния свят. Сега се опита да се зарови в Аш, изпълнен с копнеж за безопасност, и то веднага. Големият мъж го пригегли към себе си, обгърна го с едрото си тяло, задържа едната си ръка върху раменете му, а с другата се залови да масажира главата му.
- Как уби семейството си? - запита Боби след няколко минути.
Аш като че ли беше подготвен за въпроса, сякаш и той беше мислил за това.
- Прободох майка си и баща си, докато спяха и задуших брат си и сестра си - отговори той с обикновен тон.
Боби се замисли за момент. Най-сетне реагира по единствения възможен начин, за който можа да се сети.
- Не е трябвало да го вършиш.
- Знам. Затова никога не спя.
- Никога няма да го направиш отново сега, когато вече си голям, нали?
- Аз си вземам хапчетата и никога не спя - отговори Аш.
- Знам, но дори ако, да кажем, забравиш да си вземеш хапчетата, пак няма да убиеш никой друг, нали, Аш?
Аш извъртя глава и заразглежда пукнатината в мястото, където теракотните плочки се съединяваха със стената.
- Нали, Аш? - настояваше момчето. - Няма да го направиш, нали?
Аш мълчеше и тишината като че ли се сгъстяваше. Боби усети почти физически смута и колебанието у големия мъж. Те като че ли преминаваха директно от едрото му тяло в това на момчето.
Боби се опита да погледне приятеля си в лицето, но Аш още по силно извъртя глава и скри очите си.
Вратата рязко се отвори и пред тях застана Дий с блеснали очи и широка усмивка.
- Ето го къде е! - извика тя. - Ето го милото ми момченце!
* * *
Джордж стоеше на алеята за коли към мотела и бърбореше с щатски моторизиран полицай така, като че ли му е отдавна изгубеният приятел. Реджи ги следеше през прозореца на канцеларията, докато най-сетне любопитството ѝ надделя и тя излезе на верандата отпред. Джордж веднага ѝ обърка леко гръб: даде ѝ да разбере, че намесата ѝ в разговора с полицая не е желателна. „Като че ли става въпрос за мъжки разговор в някой техен клуб“ - помисли си тя раздразнено. И полицаят, и Джордж бяха вдигнали крака върху предния буфер на полицейската кола. Ръцете на полицая бяха напъхани в широкия колан с кобура на пистолета, а Джордж бе натикал своята в задния джоб на панталона си. На Реджи ѝ се стори, че двамата се опитват да подражават ревностно на сцена от някой уестърн: двама стари съдружници в пивницата с крака върху месинговото перило.