- Каза, че в стаята им няма нищо друго, което да принадлежи на дете - напомни ѝ той.
- А защо съпругът излиза само късно вечер след смрачаване?
- Знаеш защо.
- Знам нейното обяснение пред тебе.
- За мен е достатъчно добро.
- Знам, че е достатъчно добро за тебе. Но ти си готов да приемаш всяка дума на приятелката си за чиста монета.
- Тя не ми е приятелка.
- Макар че ти беше доста настоятелен.
- По-добре е човек да говори на дърветата. - Той ѝ обърна гръб и тръгна към канцеларията. - По-добре е да вия на вятъра. Заболява ме гърло само от опита да ти обясня нещата. - Той постави ръка на гърлото си и се изкашля демонстративно проучващо. - Наистина ме боли... Прибирам се... Идваш ли?
- Да не си настинал? - Ако се разболее, ще трябва да го гледа поне седмица. Когато се разболее, се превръщаше в истинско бебе.
- Една чаша чай с мед и лимонов сок, както ти го правиш, ще ми се отрази добре.
„Като че ли спазвам някаква специална рецепта“ - помисли си тя. Обикновен чай с мед и лимонов сок, нещо съвсем просто, а в продължение на четиридесет години той се преструваше, че това е някакъв вълшебен еликсир, който само тя умее да приготвя. Само и само да не си го свари сам. За да има възможност да лежи, да стене, да пълни цяла торба с използвани носни кърпички и да се държи така, като че ли е парализиран. Сякаш имаше нужда от някакво извинение.
- Ще ти сваря чай - въздъхна примирено тя.
Докато вървяха към канцеларията, Джордж обгърна раменте ѝ с ръка и Реджи му позволи да я задържи там.
* * *
Дий се чувстваше прекрасно. В главата ѝ бръмчаха, плуваха, носеха се планове и идеи. Като че ли нямаше нищо, което да не успее да постигне, нищо, което да не съумее да осъществи. Светът за нея беше разтворена мида и тя вече бе грабнала бисера. Той стоеше сега пред нея за оглед с току-що измита и пригладена коса така, че пътечката, която я разделяше, бе като изтеглена с линия, ушите му бяха почистени, зъбите измити и дъхът му миришеше на мента.
- Ръцете - изкомандва тя и Боби ѝ подаде ръцете си с ноктите нагоре, докато Аш се мотаеше нервно зад него. Кожата на момчето розовееше, макар и все още леко сбръчкана от водата. Ноктите му бяха чисти, кожичките - притикнати назад, за да се разкрият чистите бели полумесеци. Миналата седмица беше започнал да си дъвче пръстите, но Дий реагира бързо и го спря. Нямаше да допусне нито едно от нейните момчета да излиза пред света с пръсти непрекъснато в устата или около тях: това ѝ се отразяваше толкова лошо! Като че ли не знаеше достатъчно добре как се прекъсват лошите навици в самото начало. Като че изобщо е възможно нейно момче да има някакви тревоги, които да го карат да се дъвче!...
- О, Томи, не си ли най-красивият малък мъж? - ликуваше тя. - Не си ли моето съвършено, съвършено малко момче?
Тя коленичи пред него и го притегли към себе си. Прегърна го така, както правеше всичко друго: цялостно и енергично. Дий мразеше, когато хората се държаха настрана от нея, когато тези, които обичаше, се дърпаха или не ѝ се отдаваха така свободно и пълно, както тя на тях. Наложи ѝ се да поговори малко и с Томи по този въпрос, но сега той вече я разбираше. Малките му ръце я прегърнаха, силно я стиснаха и я задържаха така, докато Дий реши, че е достатъчно.
Тя се дръпна внезапно и го погледна с наклонена глава.
- Не забравяш ли нещо?
Аш задържа дъха си, а очите на Боби се разшириха от уплаха. Той неволно отвори ужасено уста.
- Кого обичаш?
- Тебе, Дий - отговори бързо Боби. - Обичам те.
- Виждаш ли лицето му, Аш? Изглеждаш като изплашено зайче, Томи. Като че ли има нещо в света, от което да се страхуваш. Не знаеш ли, че Аш и аз винаги ще бъдем тук, за да се грижим за тебе?
Боби се разплака колкото от облекчение, толкова и от уплаха. За миг си беше помислил, че отново е сгазил лука и тя пак ще го накаже. Наказанията идваха по този начин: тайнствено, като ураган, който се спускаше срещу него от ясно синьо небе. Полагаше такива усилия да я задоволи, да ѝ даде точно това, което тя искаше, но каквото и да правеше, ревящи бури продължаваха да се спускат върху него изневиделица - все по-често и все по-безжалостно...
Той се насили да се усмихне, но не успя да спре сълзите си, които се изливаха спонтанно, нито съумя да се справи с потеклия си нос. Помъчи се да подсмъркне така, че тя да не чуе: тя мразеше, когато той се цапаше, мокреше и създаваше неприятности.
- Знам, знам - побърза да отговори той и се помъчи още повече да разтегли устни в разтреперана усмивка.