Но този път сълзите му я трогнаха. Тя обсипа с целувки мокрите му бузи, гукайки гальовно така, както майка му беше правила в миналото, което изглеждаше така далечно. За него бе невъзможно да предвиди реакциите ѝ, нито имаше сигурност, че я е омилостивил. Бе в безопасност само след поредния жесток побой с телената закачалка, докато лежеше във ваната, Аш се грижеше за раните му, а тя спеше изтощена, отпусната в леглото. „И тъжна“ - поясняваше Аш. От разочарование и скръб, причинени от Боби. Защото той знаеше, че Боби сам си беше докарал побоя. Разбираше много малко, но знаеше, че грешките на Боби са причината...
Дий се изправи, пулсираща от нуждата да се впуспе на път.
- А сега да те облечем - заяви тя. - Излизаме.
Докато Дий му издърпваше нагоре гащетата, държеше му панталонките и закопчаваше ризката му, Боби се мъчеше отчаяно да контролира страха си. След всяко излизане, нещата винаги се влошаваха. Колкото по-високи бяха очакванията ѝ, когато бяха в присъствието на други хора, толкова по-дълбоко беше отчаянието и разочарованието ѝ - и съответно толкова по-жесток побоят...
Когато Дий му обуваше чорапките, Боби се осмели да погледне надолу пътечката, която разделяше косата ѝ. Откриваше кожата на главата ѝ и тъмните корени на изрусената ѝ коса. Аш стоеше зад нея и му се усмихваше окуражително, но Боби разбираше, че ѝ той бе нервен: големият му приятел непрекъснато търкаше длани по бедрата си.
Аш също можеше да вбеси Дий и неговата нервност беше лош знак. Боби беше убеден: Дий не изпуска нищо от погледа си, а Аш пък беше сигурен, че тя умее да разчита мислите му. Боби почти вярваше, че е така. Тя винаги се хващаше и за най-малкото нещо и бе възможно нервността на Аш да я настрои срещу Боби, както и всяка негова грешка в нейните очи. Когато атмосферата не беше такава, каквато ѝ се искаше, Дий търсеше причината и винаги я откриваше в нещастното момче.
Завърза връзките на обувките му и погледна нагоре.
- Какво има? - запита тя.
- Нищо, Дий.
- Не изглеждаш много зарадван от предстоящото излизане.
- Радвам се, Дий! Наистина се радвам!
- Планирам тези излизания заради теб, знаеш го. Не ми е лесно да работя, да се грижа за дома ни и вечер да се обръщам кръгом и да излизам отново. Но както виждаш, съм готова да го направя за теб.
- Благодаря ти, Дий.
- Единственото, което искам от теб, е малка благодарност и примерно поведение.
- Да, Дий. Ще бъда добър.
-Знам, че ще бъдеш. Ти си моят съвършен малък ангел. Зная, че няма да ме разочароваш... Нали си едно малко, красиво момче? Погледни го, Аш, не е ли красив?
- Много е красив.
Дий намигна съучастнически на Боби.
- Като че ли разбира какво говори. Кой е красив, Аш?
- Томи е красив.
- И кой още?
- Гари Грант е красив. Грегори Пек е красив. Робърт Тейлър е красив.
Дий се разсмя: тя все още включваше Боби на своя страна срещу Аш. Брби се усмихна несигурно.
- Е, този път се справи - каза тя, после се обърна към Боби. - Всички тези стари филми... А кой е най-красивият от всички изброени?
- Грегори Пек.
- Почти правилно.
- Гари Грант?
- Най-хубав от всички тях е нашият собствен Томи - заяви Дий и вдигна ръката му над главата, като че ли го обявяваше за шампион.
Аш се захили и запляска с ръце.
- Аз знаех правилния отговор - декларира той.
Дий вече беше до вратата.
- Отивам за колата - каза тя.
Аш изтика Боби в банята, далеко от вратата.
- И гледай да не разрошиш косата му.
Дий изчезна. Боби стоеше напълно пасивно, докато Аш издърпваше кувертюрата от леглото. Не говореха - нямаше повече какво да си кажат. Аш загаси светлината и с Боби, увит и вдигнат на ръце, се втурна в тъмнината навън. Телевизорът продължаваше да проблясква в празната стая.
* * *
Реджи се чувстваше ужасно зле: сякаш енергията ѝ едва стигаше да диша, не можа да заспи. Простудата, нападнала гърлото и главата ѝ с такъв бяс, се бе настанила накрая в дробовете ѝ и тя си мислеше замаяно, че бе получила не само своя дял от заболяването, но и дела, предназначен за Джордж. Той беше хленчил цял ден, бе пил чая си с лимон и мед, после прехвърли микробите си на нея, както бе правил толкова често, и я остави с цялата работа на ръце, сигурен, че тя ще справи, както досега. Тя не можа да заспи половината нощ, измъчена or раздираща кашлица и в напразни усилия да изкара храчки, които не искаха да излизат. Джордж се беше настанил на дивана, решен да се наспи независимо от страданията на Реджи, и тя беше оставена на горния етаж сама в двойното легло, полулегнала, подпряна с няколко възглавници и опитвайки се да дреме между два пристъпа. В този час на нощта нямаше кой знае какво за вършене, освен да се взира през прозореца в тъмнината. Не можеше да чете, защото очите я смъдяха, трескавият ѝ мозък отхвърляше телевизията. Тя се опита да открие съзвездията, които нейният баща й беше показвал преди десетилетия, когато нощите изглеждаха по-тъмни, а звездите - по-ярки и по-големи. Реджи наблюдаваше и бунгало номер шест. Първо, защото бе възможно: трябваше само да извърти глава, за да го види, и второ, защото искаше.