Разбираше и цялостното ѝ отдаване на проблема: самият той бе пристъпвал към даден случай по същия начин. Не си спомняше обаче случай, който да е подавал толкова нищожно малко или да бе отстъпвал така бавно на опитите за изясняване. След седмици тежък труд те не се бяха придвижили по-напред от позицията, в която бяха в началото на съвместното им разследване. Бекер считаше, че причината се корени у него. Или нещо съществено им се изплъзваше, или работеха на погрешна основа. При по-голяма част от случаите на серийни убийства най-трудното беше да се установи, че те са свързани. Или, както много често се случваше, да се разбере, че изобщо са извършени убийства. Серийният убиец често задържаше телата. Дайс ги разрязваше и сваряваше, а скелетите съхраняваше под пода на кухнята си. Леон Брейд използваше косите на жертвите си като пълнеж на калъфки за възглавници, изплетени на една кука, които държеше в къщата на баба си. При тези случаи намирането на един труп водеше след себе си откриване на още и Бекер се спускаше след извършителя, докато го постави натясно и обезвреди. Гонитбите се различаваха по времетраене, да, но след определяне на набелязаната жертва случаят можеше да се счита разрешен. Мотивът и методите на убийците не бяха от съществено значение за Бекер преследвача - с тях се занимаваше съдът. А при Ламънт имаше множество трупове, но нито следа от извършителя.
„Сигурно търсим не там, където трябва“ - помисли си Бекер. Или пък хипотезата му за метода на убиеца бе погрешна и вложеното време и усилия бяха пропилени за едно голямо нищо.
Бекер се постара да се измъкне безшумно от леглото. Карин не промени дишането и позата си. Жена му Синди спеше леко като котка: тя веднага се събуждаше и при най-лекото му обръщане в леглото. А когато той внезапно отваряше очи, както сега, без да се помръдне, смразен от вътрешен ужас, топлата ѝ ръка веднага се плъзгаше по гръдния му кош, за да го утеши. Сякаш бе психически вързана към него по начин, който той така и не успя да разбере. Бекер се опита да отхвърли мислите за Синди в един момент, когато се измъкваше от леглото на Карин. Ако си разреши да мисли за Синди, няма да се спре цяла нощ.
Заопипва пода, докато откри слиповете си. Както всяка нощ, бяха се любили и бяха заспали незабавно след това. Дрехите му бяха разпръснати по стаята на различни места, там, където Карин ги беше смъкнала от него и захвърлила.
Измъкна се безшумно по гащета във всекидневната. Приближи се в тъмнината до прозореца и погледна нощното небе. Луната беше бледо тънко сребро, но звездите примигваха едри и ярки на фона на небесното кадифе. Излезе на верандата и се загледа в тях. „Никой вече не се взира в звездите освен астрономите - помисли си той. - Колко жалко.“ Ако човек имаше възможност да се измъкне достатъчно далеко от градските светлини, може би изведнъж ще открие, че нощното небе продължава да примигва и блещука с очарованието отпреди хилядолетия... Нощта - вечната наслада за страдащите от безсъние... По време на алпинистките си набези в планината Бекер обичаше да лежи с часове по гръб, потънал в съзерцание на бавния, величествен парад на нощните небеса... Струваше му се, че докато човек ставаше все по-извратен, красотата на небесата се запазваше, все така невероятно отдалечена, но разтваряща се с готовност пред всеки, който се обръщаше към нея...
Бекер се увери, че наоколо няма хора, излезе на полянката пред къщата и се обърна към нея. Хладната влажна трева обгърна ласкаво босите му нозе. Приближи се до бряста, издигнал снага до тротоара. Почти невидим в сянката му за когото и да било откъм къщата или откъм улицата, той се вгледа напрегнато в светлината, която се процеждаше през прозореца на детската стая.
„Да откраднеш дете - мислеше той, - да пожелаеш нечие чуждо дете достатъчно силно, за да го откраднеш... Да промениш завинаги живота му, живота на родителите му, да оставиш незаличими следи върху живота на братята и сестрите, върху все повече разширяващи се кръгове от хора, свързани със семейството му... Всеки път да поемаш риска да те хванат - а после да се умориш от него, от личния си подарък, причинил толкова човешки страдания... Да го малтретираш до смърт, а сетне да го убиеш и да го метнеш като ненужна дрипа, да го захвърлиш като още една торба боклук край пътя...“
Тази верига от действия бе лишена от елементарна логика, разбира се, но не това беше същественото. Бекер не откриваше в нея емоционалното звено, а точно то му бе нужно, за да проследи криволичещия път на убиеца. Като че ли липсваха нужните ръкохватки, за да обхване мозъка му, да схване мисълта му... При другите си случаи досега Бекер винаги бе съумявал да намери път към изкривената мисъл на лудия убиец. Постигаше го с принудително вглъбяване дълбоко в себе си, докато напипа и разкрие импулса към насилие в собствената си душа... Плащаше висока цена, но го бе вършил... Интуитивната връзка бе успявала винаги досега да го отведе до леговището на звяра... Дори когато следата се губеше, Бекер запазваше в съзнанието си образа на убиеца, защото - в момент на смразяваща самоанализа - той съумяваше да се вмъкне в кожата му, да диша неговия пренагрят въздух, да усеща възбуденото трептене на сърцето му в мига на престъплението...