Както беше казал на Карин, тази негова способност не беше някакъв трик - още по-малко магия. Тя бе акт на смелост и честност, който му разрешаваше да се погледне без маска и без обикновеното човешко лицемерие. В този случай обаче нещата някак му се изплъзваха. Той знаеше какво е да си жертва на Ламънт, но нищо за самият Ламънт... Имаше нещо фундаментално погрешно в постановката им - или Ламънт притежаваше нещо дълбоко индивидуално, което Бекер не откриваше у себе си...
Вторачи се в прозореца на Джак. Внуши си, че стои под клоните на бряста със сърце на чудовищен звяр. Но човек - звяр, дете, преминало в света на възрастните и превърнато в чудовище, изкривено и оформено в този ужасяващ вид от някого - или от нещо, или от хиляди упорито повтарящи се криви неща... Сега той се движеше в чуждия за него нормален свят на хората, деформиран отвътре като готически фонтан с отблъскващо закривени форми... Бекер си представи, че е тук, за да отвлече спящото момче в къщата. Да се вмъкне в стаята, преминал с безшумни стъпки край потъналите в безпаметството на съня родители, да грабне детето от топлото му легло и да се стопи с него в нощта. Но защо? С каква цел? Бекер знаеше края, разбира се: детето бе осъдено, но не в убийството му лежеше същността на проблема. Тя бе в шестте седмици съвместен живот - в който липсваше сексът. Този факт бе най-неразбираемата страна на проблема за Бекер. Сексът винаги бе присъствал в престъпленията на другите чудовища, с които бе имал работа преди: той винаги бс съществена тяхна част.
„Забрави нещото, което не разбираш - заповяда си той. - Започни с нещото, което знаеш, дай му възможност да ти разкрие останалото. Първо открадни детето. Изживей акта на отвличане. Разкрий чувствата на Ламънт, когато вижда жертвата си, познай възбудата, страха, непреодолимия подтик...“
Бекер се взираше в светлия прозорец на детската стая, докато той като че ли се стесни и фокусира, превърна се в тунел, прорязващ тъмнината: единствения открит път за него към мястото, където имаше нужда да отиде. Бекер безшумно пристъпи натам.
Също като майка си Джак бе изритал чаршафа и лежеше без завивка върху леглото. Беше в лятна пижамка с множество пожарни коли по нея. Стените на стаята бяха покрити с афиши, на които атлети демонстрираха умението си да ритат, хващат, тичат, скачат или футболисти се блъскаха, спъваха, бореха за топката. На този фон Джак изглеждаше още по-малък и по-мил. Той като че ли лежеше в езеро от невинност сред стаята си, малките му ръце и крака и отпуснато в сън лице контрастираха остро с едрите мускулести мъже по стените.
Бекер се взираше през прозореца в тази сладка невинност и се опитваше да усети подтика да я оскверни, страстното желание, непреодолимия импулс да я притежава, да я грабне и да я направи своя, като я разтерзае и погълне лакомо.
Момчето се раздвижи леко в съня си, обърна се към прозореца. Лицето му бе, ако действително имаше такова нещо, лице на ангел и дебнещото край прозореца чудовище бе разтърсено от диво желание да го притежава. Не защото го мрази, защото кой би могъл да мрази ангел? А защото го обича. Чудовището обичаше жертвите си. Ламънт крадеше деца, защото ги обичаше. В началото бе любовта, Бекер ясно чувстваше възторга и топлината ѝ. Но после нещо се изкривяваше, нещо не ставаше както трябва и любовта се превръщаше в чувство, което завършваше със смърт. Но в момента, когато виждаше момчето за пръв път, чувството на любов се доближаваше до благоговение. Разтърси го горещо, силно, болезнено желание да притежава момчето. Чудовището се отдалечи от прозореца и тръгна към вратата.
* * *
Карин сънуваше, че някой се вмъква в къщата. Събуди се внезапно от тихото прещракване на външната врата. Скочи от леглото с пистолет в ръка, преди да си спомни, че не беше сама. Забеляза, че Бекер не е в леглото, и разбра, че той вече е реагирал на шума.