Излезе присвита от вратата, държеше пистолета с две ръце, изтеглени напред. Спря за миг да успокои пулса си и се придвижи напред в потъналата в здрач къща, спираше се често и се ослушваше.
Всекидневната беше празна, кухнята - също. Светлината в детската стая я притегли като фар. Пред стаята на сина си спря пак, кожата ѝ бе настръхнала и пламтеше от тревога и напрежение. Чу момчето да простенва леко като насън, но усети и още нещо, усети нечие чуждо присъствие в стаята.
Карин стъпи на прага и видя гол мъж да се навежда над сина ѝ.
- Не го докосвай, ръцете настрана! - Гласът ѝ бе заплашителен като ръмжене в тъмнината.
- Не съм го докосвал. - Бекер бавно, много бавно извъртя глава към Карин.
Сега Карин видя кой е мъжът в стаята на сина ѝ, но не промени позата си. Ръцете ѝ държаха пистолета стабилно насочен към центъра на торса му.
- Стой настрана! - Гласът ѝ все още напомняше стържене на пила о метална повърхност.
Бекер се отдалечи на две крачки от леглото и бавно вдигна ръце над главата си.
Карин погледна Джак, който пак се обърна в съня си. Изглеждаше недокоснат, на вид в ред. Погледна отново Бекер, този път отдели нужното време да го огледа добре. За пръв път забеляза, че е по гащета. При паниката в началото ѝ се бе сторил напълно гол. Изразът на лицето му бе напрегнат, бдителен, но без ни най-малка следа от вина.
Карин отпусна пистолета.
- Излез - заповяда му тя, този път с шепот. Бе безкрайно благодарна, че не бяха събудили Джак. „Да отвориш очи посред нощ и да видиш майка си да размахва пистолет срещу полуголия ѝ любовник, надвесен над теб! Колко ли години терапия щяха да му бъдат нужни след такова едно преживяване?“ - запита се тя.
Бекер последва Карин във всекидневната с ръце все още над глава.
- Прекрати с този номер - каза тя. Светна лампата и седна на креслото пред дивана. Погледна го и извърна очи. Лицето му бе маска на хилеща се ирония. Тя обаче не успяваше да прикрие болката в очите му.
- Мислех... - започна тя и спря. Не можеше да каже какво си беше помислила.
- Мислила си, че имам намерение да злоупотребя с него - довърши мисълта ѝ Бекер.
- Чух някой да влиза в къщата, часът е - колко е часът? Три сутринта. Взех те за крадец.
- Знаеше, че съм аз.
- Господи, Бекер, три часа посред нощ е...
- Видяла си, че не съм в леглото, знаеше, че съм аз.
- Откъде да знам, че имаш навика да влизаш и излизаш от къщи посред нощ? Виждам гол мъж, надвесен над сина ми...
- Знаеше, че съм аз, и си помисли...
- Реагирах, просто реагирах, не помислих нищо...
- Все още го мислиш. Не те обвинявам. И аз на твое място щях да си помисля същото.
- Аз не... - Гласът ѝ прозвуча неубедително и на самата нея.
- Светът като че ли прелива от подобни неща в наши дни. Плуваме сред подобни деяния, те ни атакуват отвсякъде - свещеници, бащи, приятели, детегледачи... На този фон параноята изглежда напълно оправдана.
- Познавам те, Джон, и знам, че ти никога няма...
- Как така? Откъде знаеш?
- Защото те познавам.
Бекер се изсмя. „Жестоко“ - определи смеха му тя.
- Никой не познава никого толкова добре. Дори психиатрите ни.
Карин си затрая. Усещаше хладната тежест на автоматичния пистолет върху голия си крак. Вглеждаха се мълчаливо един в друг през стаята.
- Какво се опитваш да кажеш? - запита тя.
- Казвам, че реакцията ти е оправдана. Сгреши в преценката си, но беше напълно права да мислиш така.
- Не се засягаш, че си помислих - само за секунда, - че искаш да...
- Засягам се много силно - отговори Бекер. - Но не те обвинявам.
Карин пак си затрая. Не ѝ се искаше да задава очевадния въпрос, но знаеше, че няма как да го избегне. А когато го зададе, той ще промени отношенията ѝ с Бекер - ако те вече не са невъзвратимо променени. Не толкова въпросът ѝ бе от значение, а простият факт, че го пита: въпросът съдържаше косвено изискване за алиби, доказваше липса на доверие.
И все пак тя трябваше да го зададе.
- Какво правеше там?
Бекер мълча дълго. Карин видя как пое въпроса с неизбежния подтекст, забеляза болката, която му причини.
- Работех - отвърна той накрая.
Когато не се впусна в подробности, тя запи та:
- Излиза ли навън?
- Да.
- Облечен така?
Бекер се огледа, като че ли преценяваше костюма си.
- Да.
Забеляза как стисна зъби и разбра, че няма да каже нищо повече.
- Нямам желание да те разпитвам, Джон.