- Чудесно.
- Но не разбирам.
- Няма да разбереш дори и ако се опитам да ти го обясня.
- Работеше, така ли?
- Аха.
Трудно ѝ беше да го гледа в лицето. Изглеждаше като момче, обвинено за пръв път от родителите си в лъжа, наранено от обвинението, вбесено от несправедливостта му, зашеметено от факта, че доброто му име досега се оказва недостатъчно, за да го защити, примирено, че никой не му вярва, и натъжено от загубата на невинност. Липсваше единствено осъзнаването, че само преди минути бе на косъм от смъртта: тя можеше да го застреля на място... „Той е - заключи тя - най-странният мъж, когото някога съм обичала; може би най-странният, когото някога ще познавам - но и най-интересният.“
- Искам да си легна - заяви тя. Лежаха будни до зазоряване, изпънати един до друг, без да се докосват, преструвайки се, че спят.
Призори Карин запита тихо:
- Какво научи?
Бекер отговори веднага, сякаш бяха говорили с часове.
- Той ги обича - каза той. - Ламънт обича тези момчета.
ГЛАВА
16
Отново пътуваха в друга посока. Това бе петото им излизане от мотела и всеки път Дий беше избирала различен маршрут, което объркваше Боби, лишаваше го от възможността да си направи карта наум. Той нямаше представа къде са, нито къде отиват, което всъщност беше и целта ѝ... Разбира се, след време, обикновено в границите на половин час или четиридесет и пет минути, те стигаха до място с познати размери, въпреки че подробностите се губеха. В края на краищата все още бяха в Америка, веригите за бързо хранене и магазините за местни стоки бяха еднакви навсякъде.
Аш придума Боби да погълне още една хапка. Момчето не се хранеше нормално от дни и големият мъж се въртеше около него като медицинска сестра, опитвайки се по своему да прикрие нспослушанисто му от Дий.
- Трябва да хапнеш нещо - увещаваше го той.
- Нахраних се - отвърна равнодушно Боби.
- Това не беше дори истинска хапка. Изяж поне това, само това. - Аш откъсна малко парче от хамбургера, изтръска останките от хляб и маруля по него, обра подправките с пръст и го поднесе към устата на Боби, като птица-майка, която храни своите голишарчета.
Боби поклати глава със стиснати устни. Аш погледна тревожно през прозореца на колата. Дий бе открила самотна майка вътре в ресторанта и бе започнала да се възхищава от двете ѝ деца. Сега тя сочеше навън към Боби със светнало от гордост лице. Другата жена погледна от учтивост към тях.
- Махай с ръка - каза Аш и повдигна отпуснатата ръка на момчето. - Усмихни се.
Детето успя да направи грозна гримаса, опитвайки се да се усмихне, докато се бореше със сълзите си. Сега Боби плачеше почти непрекъснато, често без причина, и единственото, което Аш съумяваше да постигне, бе да го задържи да не прави това в присъствието на Дий. Големият мъж размаха безжизнената ръка на момчето от лакътя: това поне можеше да направи. Усмивката беше извън неговите възможности, но от това разстояние Дий като че ли не забеляза. Тя седеше в нишата с другата жена, смееше се с отметната назад глава. Протегна се през масата и разроши игриво косите на децата. Майката я гледаше с чувство на несигурност.
- Знаеш какво ще се случи, ако не ядеш - продължаваше опитите си Аш и пак вдигна късчето хамбургер към устните на Боби.
Момчето отвори уста и задъвка едва-едва. „Поне все още го е грижа, все още се плаши“ - помисли си Аш. Краят ще настъпи, когато престане да му пука, когато престане да изпитва каквото и да било... Тогава Аш ще му помогне. Непрекъснато се бе опитвал да помага, но никога не бе успявал да помогне достатъчно. Само накрая ще може истински да му помогне...
Аш натика остатъка от хамбургера в устата си - така Дий няма да разбере колко малко е изял Боби. Изсърба шумно млякото от чашата му, като разля по-голяма част от него, и внимателно избърса лицето на момчето. Дий не понасяше мръсотията. Не и когато ставаше въпрос за Томи. Приемаше я при Аш, но нещата с Томи бяха различни: той беше отражение на собствената ѝ личност.
- Не забравяй да ѝ кажеш колко се радваш, че си тук - напомни му Аш.
Забеляза, че Дий стана от масата в ресторанта. Тя пак погледна към колата, после се наведе и прегърна и двете деца, които ѝ се подчиниха с неохота. Аш видя майката да поглежда към децата си и после да проследява с поглед Дий, която излизаше от ресторанта. Жената каза нещо на децата си и те се разсмяха.
Дий пресече паркинга с радостна, пружинираща стъпка. Усмихваше се широко, очите ѝ светеха. Започна да говори още докато вървеше към колата, веднага, щом срещна очите на Аш, преди той да може да я чуе през затворените прозорци.